Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Импулсът се върна — отровно оранжево, изпъстрено с червени ивици. Мрачно го изгледах как избледня. Значи тук имаше магия и тя не беше слаба.

Какво да правя? Ако страхливо напуснех кафенето, това нямаше да ми помогне да науча плановете на Дженкинс, което пък беше единственият начин да си осигуря освобождаване. Освен това, ако тъмната фигура беше Хопкинс, можех да го проследя, да се върна при Мандрейк и преди утрото да съм свободен. Като цяло — независимо от рисковете — трябваше да остана.

Все пак и стените на Прага не бяха построени без опасности и усилия 52 52 Батальоните дяволчета, които бях принудил да работят за мен бяха направо ужасени, докато се излягах в хамака си на безопасно разстояние и съзерцавах звездите. . С няколко тихи вълнички валмото дим се понесе между масите все по-близо и по-близо до мястото, където седеше Дженкинс. Под ръба на висящата пластмасова покривка на предпоследната маса събрах сили и внимателно надзърнах.

Сега вече виждах тъмната фигура по-ясно, въпреки че все още бе извърната от мен. Носеше тежък балтон както и широкопола шапка, която закриваше лицето.

Кожата на Дженкинс лъщеше от напрежение:

— … и Лайм пристигна от Франция тази сутрин — казваше той 53 53 Лайм! Точно това име се мъчех да си спомня. Мъжът с рибешкото лице в магазина за кафе беше един от конспираторите в аферата Лавлейс преди пет години. Ако той изведнъж излизаше от скривалището си, значи нещата ставаха сериозни. . — Всички са готови. Очакват момента с нетърпение.

Прочисти гърлото си без нужда. Другият не говореше. От него се излъчваше позната магическа аура. Зарових из помътения си мозък. Къде я бях виждал?

Внезапно нещо над моята маса се раздвижи. Димът се отдръпна — всичко беше наред. Покрай мен мина сервитьор, понесъл две големи чаши кафе. Сложи ги с дрънчене пред Дженкинс и другия. Подсвирквайки си нещо неопределено той се отдалечи.

Наблюдавах съседната маса. Дженкинс отпи от кафето. Не говореше.

Една ръка се протегна за втората чаша — голяма ръка; горната й част беше белязана от мрежа от тънки и светли белези.

Гледах как ръката взима чашата и я вдига внимателно от масата. Главата се извърна леко, докато се навеждаше за да отпие; видях гъстите вежди, извития нос, четината на спретнатата черна брада. И тогава, прекалено късно, усетих с вълнение, че го разпознах.

Наемникът си пиеше кафето, а аз се свих в сенките.

Проблемът беше, че познавах този наемник. И двата пъти, когато се бяхме срещали, имахме различия във вижданията и бяхме дали най-доброто от себе си да ги разрешим по цивилизован начин. Но независимо дали го смазвах под някоя статуя, дали го взривявах с Детонация или (както при последната ни среща) просто го подпалвах и го запращах надолу по някой склон, той, изглежда, не получаваше дори и драскотина. От своя страна той бе стигнал дразнещо близо до това да ме убие с най-различни сребърни оръжия. И сега, точно когато бях най-слаб, ето го отново. Обърках се. Не ме беше страх от него, естествено. Мили боже, не. Нека кажем, че бях благоразумно нервен.

Както винаги той носеше чифт стари, кожени ботуши, надраскани и износени, които определено воняха на магия 54 54 За разлика от обувките на повечето ми господари, които определено просто воняха. . Вероятно точно те бяха въздействали на Импулса ми. Бързоходните ботуши, които могат да изминават огромни разстояния само за едно мигване на окото са истинска рядкост. Съчетани с изключителната устойчивост на този тип и квалификацията му на професионален убиец, те го правеха забележителен противник. Бях много доволен, че съм добре скрит зад покривката на масата.

Наемникът изпи кафето на един дъх 55 55 Със сигурност трябва да е било адски горещо. Леле, този беше железен. и отново отпусна белязаната си ръка на масата.

— Значи всички са си избрали? — попита той. Беше старият, познат глас — спокоен, решителен и дълбок като морето.

Дженкинс кимна.

— Да, сър. Също и дяволчетата. Надявам се това да е достатъчно.

— Водачът ни ще осигури останалото.

Аха! Сега вече говорехме по същество! Водач! За Хопкинс ли ставаше дума или за някой друг? Главата ми бучеше от болка. Беше ми трудно да слушам. По-добре да се приближа. Димът се изви леко навън изпод масата.

Дженкинс отпи от кафето си.

— Има ли още нещо, което искате да направя, сър?

— Засега не. Аз ще организирам камионите.

— Ами веригите и въжетата?