Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Врабчето протегна болящо крило, разтърси глава, за да се отърве от тъпата болка зад очите и отлетя. Понесох се надолу към страничната уличка, а после нагоре над оживлението по Уайтхол, където сред натовареното движение се бутаха автобуси, а през определени интервали бронирани камионетки на Нощната полиция стоварваха персонал сред тълпата. Войната бе причинила вълнения по улиците и властите не искаха да поемат рискове в центъра на столицата. От нишите под стрехите на близките сгради наблюдаваха дяволчета и фолиоти.

Кацнах на един орех в малкото дворче, което отделяше сградата на Министерството на вътрешни работи от пътя и зачаках. Под мен, край портата, стоеше полицай. В този момент вратата се отвори и се появи Дженкинс. Носеше дълго кожено палто, а в ръката си държеше намачкана шапка. При портата кимна на пазача, показа си пропуска и излезе. Зави на север към Уайтхол, сложи шапката наперено на една страна върху главата си и с внезапно оживени стъпки се гмурна в тълпата.

Не е лесно да следваш някого сред ужасната блъсканица, но когато си експерт в проследяването като мен, то ти идва отвътре. Тайната е да не се разсейваш. Не отделях поглед от върха на шапката на Дженкинс и пърхах високо горе, придържайки се малко назад, просто в случай че се огледаше. Нямаше голяма вероятност да разбере, че го следя, но нали ме познавате, правя нещата както трябва. Налага се доста да се постараете, за да хванете мен в грешка при проследяването 45 45 Веднъж, когато работех за алгонкинските шамани, един вражески африт дойде през нощта и отвлече детето на един от вождовете. Когато това се разбра, афритът беше вече много далеч. Беше се маскирал като женски бизон, а около детето бе направил магия, така че да изглежда като мучащо бизонче. Но афритите имат огнени копита: следвах опърлените стъпки в тревата в продължение на сто мили и убих похитителя със сребърно копие. Детето бе върнато живо, само малко позеленяло от яденето на толкова много трева. .

Есенното слънце над покривите се снижаваше зад дърветата на Хайд парк. В небето висеше красива червена мараня. Врабчето я гледаше с одобрение. Напомняше ми на вечер край пирамидите, когато джиновете прехвърчаха като лястовици над гробниците на кралете и…

Прозвуча клаксон на автобус. Врабчето се върна към действителността. „Внимавай — почти като сън наяве…“ И така: Дженкинс…

Ах.

Огледах се трескаво напред-назад. Къде беше онази отличаваща се шапка? Не се виждаше никъде. Може би я бе свалил… Не, не се виждаше никаква лисича прическа. Само мъже, жени и деца. Цялата сбирщина на човечеството. Но не и Дженкинс. Врабчето щракна с клюн раздразнено. Виновен беше Мандрейк . Ако ми бе дал няколко месеца почивка, съзнанието ми щеше да е ясно. Нямаше постоянно да се разсейвам. Беше като времето, когато…

„Концентрирай се“. Може би Дженкинс бе в някой автобус. Прелетях бързо покрай няколко от най-близките, но секретарят не беше в тях. Което означаваше, че или се беше дематериализирал, или бе влязъл в някоя сграда… Сега забелязах една кръчма, „Сирене чедър“, сбутана между две правителствени сгради, горе-долу на мястото, където бе изчезнал Дженкинс. И понеже доброволното дематериализиране при хората е рядко явление 46 46 Обикновено не е доброволно. Получава се например, когато ги уцелиш с Детонация. , реших, че кръчмата е добър вариант.

Нямаше време за губене. Врабчето падна като камък на тротоара и се придвижи, незабелязано от човешката тълпа, до отворената врата. Докато влизах, стиснах зъби и се промених: врабчето стана на муха, голяма, синя, с космат задник. Пристъпът на болка от промяната направи полета ми нестабилен; изгубих представа за това къде се намирам, закриволичих за секунда из задимения въздух и кацнах, с меко плясване, в чашата с вино на една дама, която тъкмо я поднасяше към устните си.

Усещайки движение, тя погледна надолу и ме видя как плавах по гръб само на 2–3 сантиметра от носа й. Размахах един космат крак; тя изписка като песоглавец и захвърли чашата. Виното се плисна върху лицето на един мъж край бара. Той отстъпи шокирано назад и събори две други дами от столовете им. Викове, писъци, много размахани крайници. Всичко наоколо беше в безредие. Опиянена от виното, синята муха кацна на повърхността на бара, блъсна се, подхлъзна се, поизправи се и се скри зад една купичка с фъстъци.

Е, въпреки че не беше толкова дискретно колкото ми се бе искало, поне се създаде достатъчно хаос, за да огледам помещението набързо. Избърсах няколко от очните си фасети, с бърза крачка напуснах бара и тръгнах нагоре по близката колона. Огледах се от наблюдателната си точка високо горе.