Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Не му е сега времето за преувеличения, Джесика. — Очите на господин Мортенсен бяха твърди като стомана.

— Преувеличения ли? — Кокалестата й ръка се стовари върху масата и госпожа Уитуел се изправи. — Това ще е най-голямото въстание от 1914-та насам! А къде са силите ни? На хиляди километри! Казвам ви, че ще загубим Европа, ако не сме внимателни.

Сега и Мортенсен повиши глас и почти стана от стола.

— О, ти , вероятно, имаш разрешение на проблема, така ли?

— Разбира се, че имам. Изтегляме се от Америка и връщаме силите си у дома.

— Какво? — Мортенсен се обърна към министър-председателя с потъмняло от ярост лице. — Чуваш ли това, Рупърт? Това не е нищо друго освен злоупотреба с ранга! Това граничи с държавна измяна!

Около стиснатия юмрук на Джесика Уитуел изригна синьо-сиво сияние. Въздухът зажужа от надигналата се неземна сила. Внезапно гласът й беше станал спокоен.

— Ще бъдеш ли така добър да го повториш, Карл?

Военният министър остана скован, с пръсти вкопчени в облегалките на стола му от секвоя и стрелкащи се напред-назад очи. Накрая се отпусна назад в поза, изразяваща яростно самообладание. Сиянието около юмрука на госпожа Уитуел премигна и изгасна. Тя изчака още няколко секунди, после седна внимателно и победоносно.

Останалите министри или се усмихваха доволно, или се бяха намръщили — всеки според съюзничеството си. Господин Девъро си оглеждаше ноктите и изглеждаше леко отегчен. Джон Мандрейк се изправи. Несвързан нито с Мортенсен, нито с Уитуел, той почувства подтик да поеме инициативата, да рискува, да изостави бездействието.

— Сигурен съм, че никой от прекрасните ни министри не възнамеряваше нито да обижда, нито пък по детински да се чувства обиден — рече той. — Ясно е, че и двамата са прави: тревогата на Джесика е разумна, тъй като ситуацията в Европа става лоша; отказът на Карл да приеме поражението също е похвален. Не можем да оставим Америка в ръцете на престъпници. Бих искал да предложа решение на проблема.

— И то е? — Госпожа Уитуел не изглеждаше впечатлена.

— Изтеглянето на войските не е решение — продължи студено Мандрейк. — Това ще изпрати напълно погрешно послание към враговете ни по целия свят. Но трябва да приключим този конфликт. Демоните ни не са достатъчно, нито пък — ако господин Мортенсен ми позволи — обикновените войници. Необходимо ни е решително оръжие, което американците нямат. Нещо, с което не могат да се сражават. Елементарно. Да използваме Жезъла на Гладстон.

Бе очаквал потоп от шум в приветствие на предложението му. Не се опита да говори повече, вместо това седна със слаба усмивка. Джейн Фарар срещна погледа му и вдигна вежди учудено. Лицата на останалите изразяваха различни форми на възмущение.

— Невъзможно!

— Глупава фантасмагория!

— И дума не може да става!

Шумът утихна. Мандрейк се раздвижи.

— Извинете ме — каза той, — но не мога да разбера възраженията ви.

Карл Мортенсен направи презрителен жест.

— Жезълът не е изпробван, не е изпитан.

— Трудно се контролира — каза Хелън Малбинди.

Уитуел.

— Изключително опасно нещо — добави Джесика.

— Точно в това е смисълът — каза Мандрейк — С помощта на Жезъла Гладстон е покорил Европа. Съвсем лесно същото ще стане и с Бостън. Приятелите ни в Париж и Рим ще чуят за него и отново ще се скрият в миша дупка. Проблемът ще е разрешен. След като веднъж Жезълът прекоси океана, цялата работа ще трае не повече от седмица. Защо да го държим под ключ, след като е разрешение на всичките ни затруднения?

— Защото — рече един студен глас — нямам намерение да го използвам. А тук се слуша моята дума.

Мандрейк погледна към министър-председателя, който се бе завъртял в стола си и се беше изправил. Лицето на Девъро бе станало строго и сурово, слабохарактерността не си личеше толкова. Очите бяха тъмни и мътни.

— Предполагам, че тази сутрин си получил известие, Мандрейк — рече той. — Жезълът и други предмети бяха преместени в Залата на съкровищата в тази сграда. Заобиколени са от множество магически пазачи от високо ниво. Те няма да бъдат използвани. Разбра ли?

Мандрейк се колебаеше; замисли се дали да отстоява позицията си, но после си спомни съдбата на госпожа Харкнет.

— Разбира се, сър — започна той. — Но трябва да попитам защо…

— Трябва? Не трябва да правиш нищо! — Лицето му изведнъж се промени, разкриви се, очите станаха диви и втренчени. — Ще си знаеш мястото и няма да се опитваш да дестабилизираш този Съвет с безсмислените си теории. А сега мълчи и мисли преди да говориш отново! И внимавай, да не заподозра, че имаш свой собствен дневен ред. — Министър-председателят се извърна. — Мортенсен, донеси картите. Дай ни един сбит отчет за последните ни позиции. Разбрах, че сме притиснали бунтовниците в някаква блатиста местност…