Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Мортенсен продължаваше да говори монотонно. Обхванат от скука, Мандрейк драскаше несвързани бележки в тефтера си. Отпиваше от водата и преценяваше останалите членове на Съвета един по един.

Първо: Министър-председателят. Косата му бе изпъстрена със сиви кичури, лицето му беше подуто и на петна заради напрежението от войната. Около него се носеше някакво мрачно чувство; изглеждаше нерешителен и колеблив. Единствено когато говореше за театър, у него се прокрадваше следа от старата му жизненост, от заразителната харизма, която бе вдъхновявала Мандрейк толкова силно като момче. Понякога той бе опасно отмъстителен. Неотдавна предшественичката на господин Колинс в Хоум Офис, жена на име Харкнет, се беше изказала против политиката му. Същата вечер за нея бяха отишли шест хорли. Подобни събития тревожеха Мандрейк. Те не предполагаха ясното мислене на стойностния водач. Освен това не беше редно да се постъпва така.

До Девъро седеше Джейн Фарар. Усещайки оценяващия му поглед, тя вдигна очи и се усмихна. Погледът й беше заговорнически. Докато я гледаше, тя надраска нещо на лист хартия и го бутна към него. Пишеше: ХОПКИНС. НЕЩО НОВО? Той поклати глава и раздвижи устни: „Прекалено рано“. Направи разочарована физиономия и обърна поглед към съседа й.

Министърът на сигурността, Джесика Уитуел, бе издържала няколко години без доброжелателството на министър-председателя, а сега уверено си го връщаше. Причината беше проста — тя бе прекалено силна, за да я пренебрегват. Живееше пестеливо, не се опитваше да трупа огромно богатство и посвещаваше енергията си на подобряването на службите по сигурността. Благодарение на усилията й напоследък бяха пресечени множество нападения. Бе все така слаба като скелет, косата й беше призрачно бяла и щръкнала. Тя и Мандрейк се отнасяха един към друг с уважителна ненавист.

Вляво от нея седеше господин Колинс, най-новият член на Съвета. Той беше пламенен дребен мъж, смугъл, с кръгло лице и постоянно блестящи от възмущение очи. Няколко пъти бе наблегнал на щетите, които войните нанасяха на икономиката. Благоразумно, обаче, той се бе спрял малко преди открито да поиска спиране на вражеските действия.

От дясната страна на Мандрейк се намираше военната групировка: първо, Хелън Малбинди, външен министър. По природа беше хрисима и отстъпчива, но напрежението от сегашния й пост я беше направило склонна към изблици на силна ярост сред персонала. Носът й беше добър индикатор за настроението й: при стрес той побеляваше и се обезкървяваше. Мандрейк не я ценеше много.

Карл Мортенсен, министърът на войната, седеше до Малбинди и приключваше доклада си. В продължение на години щастливата звезда не го напускаше. Именно той беше най-големият привърженик на войната в Америка, точно неговите стратегии се следваха най-неотклонно. Тънката му руса коса беше дълга (не беше благоволил да я подстриже по военному) и все още говореше уверено за успех. И все пак вече си беше изгризал ноктите докрай, а другите членове на Съвета го гледаха твърдо с поглед на лешояди.

— Напомням на всички ви, че трябва да продължим да полагаме усилия — казваше той. — Моментът е съдбоносен. Бунтовниците са изтощени. От друга страна, ние едва сме показали възможностите си. Можем да поддържаме присъствието си там поне още една година.

В златния си стол господин Девъро прокара пръст по задника на едно херувимче и каза меко:

— След още една година няма да си в тази стая, Карл. — Той го погледна изпод подутите си клепачи и се усмихна. — Освен ако не си част от украсата.

Господин Колинс се изкиска, а госпожица Фарар се усмихна ледено. Мандрейк изгледа върха на химикалката си.

Господин Мортенсен бе пребледнял, но издържа погледа на министър-председателя.

— Няма да ни е необходима цяла година, естествено. Използвах думата само образно.

— Една година, шест месеца, шест седмици — все едно. — Госпожа Уитуел говореше ядосано. — Междувременно нашите врагове по света вземат надмощие. Навсякъде се говори за бунт! Империята кипи от вълнения.

Мортенсен се намръщи.

— Преувеличаваш.

Девъро въздъхна.

— Какъв е твоят доклад, Джесика?

Тя се поклони сковано.

— Благодаря ти, Рупърт. Само през изминалата нощ бяха извършени три отделни нападения над собствената ти земя! Моите хора унищожиха холандска ударна група край бреговете на Норфолк, докато джиновете на Колинс трябваше да отблъскват въздушно нападение над Саутхамптън. Предполагаме, че са били испански демони, нали така, Брус?