Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Това беше малко необмислено — прошепна Джейн Фарар час по-късно, докато вървеше по коридора с Мандрейк. — У когото е Жезъла, той притежава истинската власт. Девъро се страхува от това, което този човек ще направи с него .

Мандрейк кимна мрачно. Потиснатостта, която току-що бе преодолял, се беше завърнала много бързо.

— Знам. Но някой трябва да изложи ситуацията открито и ясно. Страната изпада в хаос. Няма да се изненадам, ако половината от Съвета не планират нещо.

— Концентрирай се върху заговора, за който знаем . Има ли вече нещо за Дженкинс?

— Още не. Но няма да чакаме дълго. Най-добрият ми джин работи по случая.

От времето на Древен Египет, когато приех формата на сребрист ястреб и проследих кушитските 44 44 Куш — древно кралство на южната граница на Египет. — Бел.прев. нападатели далеч навътре в пясъчните хълмове, винаги съм бил истински специалист в това да следя незабелязано. Да вземем за пример онези нападатели: те оставиха джинове под формата на чакали и скорпиони да пазят пустинята след тях. Но ястребът летеше високо горе под слънцето и лесно ги избегна. Открих базата на нападателите скрита сред синьо-зелените евкалипти на оазиса Карга и заведох армията на фараона до тях. И така измряха до последния човек.

Сега използвах подобни дискретни, но смъртоносни умения, въпреки че обстоятелствата, трябва да се каже, не бяха така бляскави. Наместо свирепа орда от нападатели в кожи от пума имахме мършав, рижав секретар; наместо притегателните гледки на Сахара имахме смрадлива уличка зад Уайтхол. Като изключим това, съответствието беше пълно. А, само дето този път не бях ястреб — едно злочесто врабче щеше да свърши повече работа в Лондон.

Стоях на един перваз и наблюдавах мърлявия прозорец насреща. Който и да притежаваше перваза, не обичаше много птиците: беше го осеял със смола против птици, метални шипове и парчета отровен хляб. Един типичен прием по британски. Изритах хляба на улицата, използвах малко Инферно, за да изпепеля смолата, огънах няколко шипа и натиках крехкото си малко тяло между тях. Вече бях толкова отслабнал, че това херкулесово усилие почти ме довърши. Със замаяна глава се настаних да наблюдавам набелязаната си жертва.

Гледката не представляваше особен интерес. През натрупаната нечистотия виждах Клайв Дженкинс седнал зад едно бюро. Беше слаб, изгърбен и доста дребен. Ако ставаше дума за директен двубой между него и врабчето, аз бих заложил парите си на птицата. Върху фигурата му некомфортно висеше скъп костюм, сякаш не искаше да се приближава прекалено до тялото му; ризата беше в смущаващ светломорав цвят. Имаше бледо лице, леко луничаво, с малки очи, които надничаха късогледо иззад дебелите очила. Косата му беше червеникава и зализана назад като някаква мазна кожа, напомняща за лисица насред дъжд. Малките кокалести ръце пишеха вяло на пишеща машина.

Мандрейк не бе сгрешил в оценката си за силите на Дженкинс. Веднага след като се настаних там, проверих седемте нива за сензорни мрежи, наблюдателни призми, проникващи очи, сенчести ловци, сфери, матрици, топлинни капани, пера, реагиращи на движение, духчета, елфи и други неща, които магьосникът можеше да е използвал за магическа защита. Нищо подобно. На бюрото му имаше чаша чай и толкова. Гледах внимателно за някакъв признак на свръхестествена комуникационна с Хопкинс или някой друг, но секретарят не продумваше и не правеше никакви излишни движения. Чат-чат, чат-чат — пръстите му натискаха клавишите; от време на време потъркваха носа му, наместваха очилата или почесваха върха на брадичката му. Така измина следобеда. Просто наблюдение.

При все че правех всичко възможно да се концентрирам върху настоящата си работа, все пак се улових, че от време на време мислите ми се отклоняваха, (а) защото беше адски скучно и (б) защото болката в същността ми правеше мозъка ми на чорба и ме разсейваше. Беше като да страдаш от хронично недоспиване: постоянно се отнасях и мислех за странични неща — Кити Джоунс; старият ми враг Факарл, точещ сатъра си; някъде много далеч, Птолемей — преди да се промени. И аз се сепвах и се връщах в настоящето, но Дженкинс всеки път си беше както и преди, така че това не ми пречеше.

Стана пет и половина, а с това настъпи и една почти неуловима промяна у Дженкинс. Сякаш във вените му затрептя един нов и невидим живот. Летаргията му изчезна. С бързи движения хвърли едно покривало върху пишещата машина, почисти бюрото си, насъбра няколко купчини документи и метна сакото върху ръката си. Излезе от офиса и се изгуби от погледа ми.