Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Господин Девъро бе избрал кръгла маса по дипломатични причини. Технически никой не беше по-висш от останалите — една възхитителна политика, която бе подронена от настояването му да използва гигантски златен стол, богато украсен с тлъсти херувимчета. Господин Мортенсен, министърът на войната, бе последвал примера му с впечатляващ стол от полирана секвоя. За да не остане по-назад, господин Колинс от Хоум Офис, бе отвърнал с величествен трон, инкрустиран със смарагди и украсен с ароматизирани пискюли. И така нататък. Само Джон Мандрейк и някогашната му господарка Джесика Уитуел бяха устояли на изкушението да променят по някакъв начин столовете си.

Местонахождението на стола на всеки магьосник също бе внимателно извоювано, докато ситуацията се бе стабилизирала така, че да отразява формиращите се в Съвета фракции. Двамата фаворити на господин Девъро — Джон Мандрейк, министър на информацията и Джейн Фарар от полицията — седяха от двете му страни. От другата страна на Фарар седяха госпожа Уитуел и господин Колинс, за които се знаеше, че са скептично настроени за изхода от войната. До Мандрейк бяха господин Мортенсен и госпожа Малбинди от външното министерство: понастоящем правителството следваше именно тяхната политика.

Най-неочаквано срещата започна с рекламно съобщение. От една странична стая, върху платформа с колелца, излезе гигантско буботещо кристално кълбо. Дърпаха го цяла банда поробени дяволчета, водени от фолиот-надзирател, който боравеше много умело с камшика си от конски косми. Когато се приближиха до масата, фолиотът нададе вик, дяволчетата застанаха нащрек и с изплющяването на камшика изчезнаха едно след друго сред облаци цветен дим. Кристалното кълбо сияеше последователно в розово и оранжево. В средата му се появи широко ухилено лице, което намигна и заговори.

— Уважаеми дами и господа от Съвета! Нека ви напомня, че има само два дни до театралното събитие на десетилетието, общественото събитие на годината! Резервирайте билетите си сега за премиерата на най-новата ми творба, основана на живота на нашия обичан приятел и лидер, господин Рупърт Девъро! Пригответе се да се смеете, да плачете, да аплодирате и да пеете на представлението От Уопинг до Уестминстър: Една политическа Одисея . Доведете половинките си, доведете приятелите си и не забравяйте носните си кърпички. Аз, Куентин Мейкпийс, ви обещавам една сензационна нощ!

Лицето избледня и кълбото угасна. Събралите се министри се покашляха и се раздвижиха на местата си.

— Мили Боже — прошепна някой, — това е мюзикъл .

Господин Девъро им се усмихна лъчезарно.

— Сладкото напомняне на Куентин е малко излишно — каза той. — Сигурен съм, че всички вие вече имате билети.

Така и беше. Нямаха голям избор.

Започнаха с работата. Господин Мортенсен докладва за последните вести от Америка, донесени от джинове през океана. Нещата не вървяха: безизходица в пустошта, дребни схватки, не бе постигнат никакъв съществен напредък. Така беше от седмици.

Джон Мандрейк почти не слушаше. Отчетът бе предвидим и потискащ. Това само увеличи разочарованието, което кипеше в него. Всичко бе извън контрол — войната, обикновените хора, положението в цялата Империя. Трябваше да се направи нещо решително и то скоро, ако искаха да спасят нацията. И той знаеше какво беше това нещо. Жезълът на Гладстон — оръжие с невероятна сила — лежеше безполезно в трезора точно под тази стая, плачещо да бъде извадено от някой, който имаше таланта да го използва. Ако се употребеше правилно, щеше да унищожи бунтовниците, да усмири враговете на Британия и да накара обикновените да се върнат тичешком обратно на работа. Но беше необходим магьосник от най-високо ниво, за да го управлява, а Девъро не беше такъв. Затова, от страх за собственото си положение, той го държеше под ключ на сигурно място.

Дали Мандрейк щеше да съумее да използва Жезъла, ако му се дадеше такава възможност? Честно казано, не знаеше. Може би. Той бе най-силният магьосник в стаята, може би с изключение на Уитуел. От друга страна, три години по-рано, когато бе осигурил Жезъла на правителството, той се беше опитал да го използва и се бе провалил.

Тази разочарована амбиция, примесена със съмнение в себе си, допринасяше за безразличието, което го бе обзело напоследък. Ден след ден работата му бе безплодна — беше обграден от каращи се глупаци, без да може да подобри положението. Единствената бледа надежда идваше от издирването на предателя Хопкинс. Вероятно там можеше да направи пробив, поне веднъж да постигне нещо съществено. Е, трябваше да изчака да види какво ще открие Бартимеус.