Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Кити сви устни презрително при вида на просташката пропаганда на гравюрата. Това беше работа на Мандрейк: сега той беше началник на Министерството на информацията. И само като си помислеше, че го беше оставила да живее.

Но всъщност Бартимеус я бе окуражил да го направи, да пощади живота на магьосника и три години по-късно това все още я озадачаваше и интригуваше. Нищо от това, което знаеше за демоните, не я беше подготвило достатъчно за личността на Бартимеус. Техните разговори, проведени на фона на страх и опасности, оставаха ясни в съзнанието й, изпълнени с жизненост, проницателност и най-вече с едно неочаквано разбирателство. Той й беше отворил врата, давайки й да зърне един исторически процес, за който никога не беше дори предполагала: хиляди години, през които магьосниците поробваха демони и ги принуждаваха да им помогнат със силата си. Хиляди години — време, през което дузина империи се бяха издигнали до върха на славата, бяха отслабнали и рухнали. Моделът се повтаряше отново и отново. Призоваваха се демони, а магьосниците си проправяха път към славата и богатството. Появяваше се стагнация. Обикновените хора откриваха вродени способности, които не знаеха, че притежават — магическа устойчивост, изградена през поколенията, която им позволяваше да се разбунтуват срещу управниците си. Магьосниците падаха от власт. Някъде другаде се появяваха нови и започваха процеса за пореден път. И така продължаваше: един безкраен кръг от конфликти. Въпросът беше — можеше ли да бъде прекъснат?

Изсвири клаксон; автобусът спря внезапно с разтърсване. Кити залитна назад в седалката си и изви врат към прозореца в опит да види причината.

Отнякъде пред автобуса връхлетя млад мъж. Той падна тежко на улицата, остана неподвижен за миг и започна да се надига. Двама служители на Нощната полиция, в сиви униформи, лъскави ботуши и шапки, се появиха забързано. Хвърлиха се върху младежа, но той зарита, заразмахва юмруци и успя да се освободи. Изправи се на крака с усилие. Единият от полицейските служители — жена — извади палка от колана си и каза нещо. В края й запука ярка синя светлина. Тълпата, която се бе събрала, се отдръпна разтревожено. Младият мъж бавно се оттегляше. Кити видя, че главата му бе окървавена, а очите му гледаха диво.

Полицайката напредваше, като размахваше шоковата си палка. Втурна се и нанесе удар. Синята струя блъсна младия човек в гърдите. Разтърси го и той се сгърчи за момент. От горящите му дрехи се издигна дим. После се изсмя — дрезгав и тъжен звук, като граченето на гарван. Ръката му се протегна и сграбчи палката за активния й край. По кожата му затрептя синя енергия, но той изглеждаше непроницаем: с две бързи движения взе палката, обърна я и повали тресящата се полицайка на асфалта сред проблясващата светлина. Крайниците й се сгърчиха, тялото й се изви, а след миг се успокои и тя остана да лежи напълно неподвижно.

Младият мъж захвърли шоковата палка настрани, завъртя се на пети и, без да погледне назад, изчезна в една странична уличка. Безмълвната тълпа се отдръпна пред него.

Със стържещо потреперване и буботене на двигателя автобусът потегли. Една жена, седнала пред Кити, поклати глава и каза сякаш на себе си.

— Войната — рече. — Тя причинява всички тези проблеми.

Кити си погледна часовника. След петнайсет минути щеше да стигне до библиотеката. Тя затвори очи.

Това беше наполовина вярно: войната наистина причиняваше повечето проблеми както у дома, така и в чужбина. Но увеличаващата се устойчивост на обикновените хора наливаше масло в огъня.

Шест месеца по-рано министърът на войната, господин Мортенсен, бе предприел нова политика. В опит да укроти със сила американските бунтовници, той реши драстично да увеличи правителствените сили. С тази цел лансира Доктрината на Мортенсен — политика на мобилизация из цялата страна. Бяха отворени наборни центрове и обикновените хора бяха окуражавани да се запишат във въоръжените сили. Примамени от перспективата за привилегирована професия при завръщането си, много мъже го направиха. След неколкодневно обучение те отплаваха за Америка на специални военни кораби.

Месеците минаваха. Очакваното завръщане на героите-завоеватели не се осъществяваше. Всички замлъкнаха. Информацията от колониите бе труднодостъпна, а изявленията на правителството станаха неясни. Навред се понесоха слухове, вероятно разпространявани от търговци, работещи от другата страна на Атлантика: армията била затънала далеч навътре във вражеска територия. Два батальона били унищожени; много мъже били мъртви, някои избягали в дивите гори и никой не ги видял повече. Говореше се за гладна смърт и други ужасии. Опашките пред наборните центрове намаляха и постепенно изчезнаха. По лицата на хората из лондонските улици неуловимо се прокрадваше една навъсеност.