Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Моля, информирайте хлапака с глава като ливада — изстрелях бързо, — че е задължително да ме освободи на момента. Силите ми, при все че все още са страховити, са донякъде намалели и се нуждаят от възстановяване. Ако той не е съгласен с това разумно и справедливо искане, ще бъда принуден да действам в отчаянието си против моите и негови собствени интереси .

Тя се намръщи.

— И какво точно означава това, последното?

Повдигнах вежди.

— Той знае. — Обърнах се към Мандрейк. — Наистина знаеш, нали така?

Той ме погледна.

— Да, очевидно 41 41 Доста добре го знаеше. Рожденото му име висеше над главата му като изваден меч. .

С тържествена отмереност той отново остави химикалката си.

— Госпожице Пайпър — рече, — моля, изтъкнете на този надут демон, че ако дори само една-едничка мисъл за предателство му мине през главата, ще го преразпределя в блатата на Бостън, където ежедневно измират десетки джинове.

— Кажи му, че това изобщо не е решение, дружке. Защитите ми са толкова зле, че мога да загина докато му пазарувам. Какво ми пука къде ще се случи?

— Кажи му, че той със сигурност преувеличава слабостта си. Не ми звучи като Бартимеус, който се е срещал със Соломон.

— Също и с Фауст и Зарбустибал.

— Фауст, Зарбустибал, който ще да е. Списъкът не е изчерпателен. Но кажете му, госпожице Пайпър, че ако изпълни успешно следващата мисия, ще се съглася на временното му освобождаване с цел възстановяване и дано да е доволен на това.

Подсмръкнах пренебрежително.

— Кажете му, че предложението е приемливо единствено, ако мисията е проста, бърза и без грам опасност.

— Кажете му… О, Боже Господи, просто му кажете каква е мисията и да свършваме! — Разбърквайки документите и предизвиквайки едно изскърцване на кожения стол, магьосникът се върна към работата си. Главата на госпожица Пайпър спря; беше я въртяла от едната страна на другата като разтревожена кукумявка. Разтърка врат внимателно.

— Е, хайде почвай де — рекох.

Изглеждаше леко обидена от лаконичното ми изказване, но не бях в настроение за учтивости. За пореден път Мандрейк се бе отнесъл към мен с презрение и присмех. За пореден път бе пренебрегнал заплахите и молбите ми. За хиляден път се заклех да си отмъстя. Може би трябваше просто да поема риска в Америка, да отида там и да си опитам късмета в битка. Бях оцелявал в такива ситуации и преди. Но не и когато съм бил чак толкова слаб… Не, първо щеше да се наложи да си възвърна силата, а това означаваше да се съглася на тази „последна“ мисия. Чаках мрачно. Чувах как в другия край на стаята химикалката на Мандрейк се движи по хартията и драска още лъжи.

Госпожица Пайпър бе видимо облекчена, че конфронтацията беше приключила.

— Е — каза тя и се усмихна весело, — сигурна съм, че за теб това ще е много просто, Бартимеус. Искаме от теб да следиш един дребен магьосник на име Клайв Дженкинс, да не изпускаш нито едно негово действие или стъпка. Не позволявай да те видят или усетят. Включил се е в някаква конспирация против правителството и е замесен в убийство. Освен това знаем, че работи за учения-беглец Хопкинс.

Това отчасти събуди интереса ми. Минаха години откакто му бяхме изгубили дирите. Но аз продължих да поддържам лицето на Кити в типичното за тийнейджърите намусено изражение.

— Дженкинс силен ли е?

Тя се намръщи.

— Не мисля така.

Господарят ми вдигна глава и изсумтя.

— Дженкинс ли? Едва ли.

— Работи в министерството на вътрешните работи — каза госпожица Пайпър. — Второ ниво. Има дяволче на име Тръклит. Знаем, че се опитва да подкупи и други магьосници от ниските нива. Не е ясно защо. Определено е във връзка с Клем Хопкинс.

— Това ти е приоритетът — рече Мандрейк. — Намери Хопкинс. Не действай и не нападай. Знаем, че си слаб като листна въшка, Бартимеус. Просто намери къде е. Освен това открий какво са намислили. Ако успееш, аз ще… о, да му се не види .

Телефонът на бюрото му бе иззвънял. Той вдигна слушалката.

— Да? О, здравей, Мейкпийс. — Извъртя очи към тавана. — Да, да, с удоволствие бих се отбил, но точно сега не мога. След малко тръгвам за Съвета — всъщност вече съм закъснял… За какво става дума? Хм, хм, много мистериозно. Може би по-късно тази… Добре, ще се опитам. Ще се видим тогава. — Той удари слушалката в телефона. — Трябва да тръгвам, Пайпър. Ще довърша историята за обсадата на Бостън на обяд. Ще ти я изпратя по някое дяволче по-късно, става ли? Можем да я отпечатаме за вечерните пазари.