Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Не се мотах повече. Все още бях Бартимеус от Урук, Ал-Ариш и Александрия. Този път бях сериозен.

Позволих на призоваването да издърпа същността ми нагоре и надалеч. Улицата бързо се превърна в бъркотия от светлини и цветни ленти. Секунда по-късно те се съединиха и образуваха една типична зала за призоваване: луминесцентни лампи на тавана, множество пентаграми на пода. И министърът на информацията, както обикновено. Позволих на тялото си да се превърне в образа на Кити Джоунс. Беше по-просто, отколкото да се мъча да измислям нещо друго.

Така. Проклетият Мандрейк: къде беше той?

Ето го! Седеше зад бюрото, с химикалка в ръка, взрян в купчина документи пред себе си. Дори не поглеждаше към мен! Прочистих гърлото си, сложих нежните си ръце на хълбоците и се приготвих да говоря…

— Бартимеус! — Нежен глас. Прекалено нисък, за да е на Мандрейк. Обърнах се и видях крехка млада жена със сиво-кестенява коса, седнала зад бюро в съседната пентаграма. Беше Пайпър, асистентката на моя господар и днес се опитваше да бъде строга. Челото й бе сбърчено в нещо, наподобяващо намръщване. Пръстите на ръцете й бяха строго преплетени. Изгледа ме като ядосана учителка в детската градина.

— Къде беше , Бартимеус? — започна тя. — Трябваше да се върнеш тази сутрин, както ти беше казано. Господин Мандрейк трябваше да се напрегне, за да те върне, точно когато е толкова отчайващо зает. Нали разбираш, че това не е никак добре? Поведението ти става наистина адски изморяващо.

Изобщо не бях подготвен за това. Окопитих се.

— Изморяващо ли? — извиках. — Изморяващо значи? Забравила ли си с кого говориш? Това тук е Бартимеус — Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия, строител на стени, разрушител на империи. Имам двадесет имена на точно толкова езици, а геройствата ми отекват при всяка от сричките им! Не се опитвай да ме унижаваш, жено! Ако искаш да живееш, съветвам те да си вдигаш полите и да се махаш с възможно най-висока скорост. Възнамерявам да разговарям с господин Мандрейк насаме.

Тя изцъка с език.

— Днес си просто невъзможен, Бартимеус. Мисля, че би трябвало да си по-наясно с нещата. И така, имаме една малка задачка за теб…

— Какво? Чакай малко! — Направих половин крачка напред. От очите ми изскочиха искри, а по кожата ми затрептя огнено жълтеникавочервено сияние. — Първо ще си изясня нещата с Мандрейк!

— Опасявам се, че в момента министърът е неразположен.

— Неразположен ли? Глупости! Виждам го ей там!

— Зает е да работи по днешните информационни памфлети. Има си краен срок.

— Е, може да остави съчиняването на лъжи за няколко минути 40 40 Като част от опита си да усмири обикновените хора, Мандрейк бе започнал да разпространява серия булевардни памфлети, които разказваха героични истории за британските войници, биещи се в американската пустош. Обикновено заглавието беше Истински военни истории . Бяха онагледени с лоши илюстрации и претендираха, че са истински разкази за последните събития. Не е необходимо да споменавам, че американските магьосници бяха диви и жестоки и използваха най-черната магия и най-отвратителните демони. И обратното, ъгловатите британци винаги държаха на добрите маниери и честната игра и неизменно се измъкваха от затрудненията като импровизираха с подръчно направени оръжия от колове на огради, консервени кутии и парчета от връв. Войната се изобразяваше и като необходима, и като добродетелна. Беше си старата като света история — виждал съм дяволчета да гравират подобни изявления на официалните плочи по делтата на Нил, в подкрепа на войните на фараоните. Хората и тогава, и сега, не им обръщаха никакво внимание. . Искам да поговорим.

Госпожица Пайпър сбърчи нос.

— Не можеш да му кажеш нищо, което да си струва. Сега, ако обичаш, се заеми с мисията си.

Обърнах й гръб и повиках фигурата на бюрото.

— Ало, Мандрейк! — Никакъв отговор. Опитах пак, само че по-високо. Документите шумоляха на бюрото му.

Магьосникът прокара ръка през късо остриганата си коса и вдигна очи с леко болезнено изражение. Сякаш го караха да си припомни старо нараняване на някое чувствително място. Той се обърна към асистентката си.

— Госпожице Пайпър, моля, информирайте Бартимеус, че аз ни най-малко не се интересувам от оплакванията му. Припомнете му, че повечето господари биха го наказали жестоко за некомпетентността му в битката и че има късмет, че е жив. Това е всичко.

Той отново взе химикалката си.

Госпожица Пайпър отвори уста да проговори, но аз бях по-бърз.