Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Е, какво искате да направя? — каза той. — Предупреждавам те, Дженкинс, дано не се опитваш да ме накиснеш…

Той вдигна чашата да се подкрепи. При това движение Дженкинс сякаш трепна; закърпеният му лакът бутна ръката на другия. Халбата се разтресе, по масата се разля бира. Палмър леко се разгневи.

— Ах, ти, непохватен глупак…

Дженкинс не се опита да се извини.

— Ако правиш това, което се иска — рече, — ще жънеш плодовете на успеха заедно с мен и останалите. Ти ще се срещнеш с него… тук .

— Кога?

— Някога. Това е всичко. Сега ще тръгвам.

Без да говори повече, слабият, рижав мъж се измъкна иззад грубата маса и изчезна от поглед. Господин Палмър остана седнал още няколко минути с безизразно и отчаяно лице. После и той тръгна.

Госпожица Фарар щракна с пръсти. Образът избледня. Лицето от сенки неохотно се завърна отдалеч. Фарар се облегна на стола си.

— Не е необходимо да казвам — рече тя, — че Иол ни провали. От гледната си точка на мишка той не можеше да вижда повърхността на масата. Той не се сети, че Дженкинс е разлял бирата нарочно, нито пък, че е написал часа и мястото на срещата в течността на масата. Е, Йол следеше Палмър през останалата част от деня, но не видя нищо. Същата нощ ми докладва. През това време Палмър напуснал апартамента си и не се върнал. Очевидно е отишъл да спази уговорката си с тайнствения Хопкинс.

Джон Мандрейк енергично потропа с пръсти.

— Ще трябва да разпитаме господин Палмър, когато се върне.

— В това е проблемът. Призори тази сутрин инженери, работещи в завода за канализационни материали „Родърхайд“ видели, че нещо лежи на едно бунище. Първо помислили, че е купчина парцали.

Мандрейк се поколеба.

— Не…

— Опасявам се, че е така. Било е тялото на господин Палмър. Бил е прободен в сърцето.

— О! — каза Мандрейк. — Това е много странно.

— Така е, наистина. Но също е и обещаващо. — Джейн Фарар прокара ръка над кълбото. То потъмня, стана студено, тъмносиньо. — Това означава, че този твой Клайв Дженкинс — и онзи Хопкинс — планират нещо голямо. Достатъчно голямо, че да се замесят в едно непотребно убийство. А ние го разследваме. — Очите й блестяха от вълнение. Дългата й черна коса беше леко разрошена. Няколко кичура падаха над веждата й. Лицето й бе почервеняло и дишаше учестено.

Мандрейк леко намести яката си.

— Защо казваш това на мен и то извън Съвета?

— Защото ти вярвам , Джон. И не вярвам на никого от другите. — Тя отмахна кичурите от окото си. — И Уитуел, и Мортенсен заговорничат против нас. Знаеш го. В Съвета нямаме никакви приятели, с изключение на министър-председателя. Ако успеем лично да изхвърлим тези предатели, позициите ни ще бъдат забележително по-силни.

Той кимна.

— Вярно е. Добре, ясно е какво трябва да направим. Да изпратим демон да следи Клайв Дженкинс и да видим дали той ще ни отведе до истината.

Госпожица Фарар закопча обратно ципа на калъфа и стана.

— Ще оставя това на теб, ако може. Йол е безнадежден, а всичките ми други демони са по задачи. На този етап става дума само за наблюдение. Няма да ти е необходимо нищо силно. Или пък всичките ти джинове са заети?

Мандрейк погледна към празните пентаграми.

— Не, не — рече той бавно — сигурен съм, че ще намеря някой.

Отговорете ми на един въпрос. Проваляте мисия, тормозите пратеник и категорично отказвате да се върнете. После сядате и чакате отговор от магьосника, а нищо не се случва. Часове наред. Няма призоваване, няма опит за наказание, нищо.

Що за господар е това?

Ако има нещо, което наистина ме дразни, това е да ме пренебрегват. Мога да понеса грубото отношение, обидите също. Те поне показват, че си предизвикал някаква реакция. Но просто да те оставят да се разлагаш сякаш не си по-добър от онова евтино дяволче в гадателското стъкло… това ме дразни повече от допустимото.

Денят бе наполовина отминал, когато усетих първото дръпване в същността ми: твърдо, настойчиво, като острие на бръснач, който преминава през тялото ми. Най-после призоваването! Добре — време беше да си ходя! Нямаше да показвам някаква страховита неохота или да се дърпам. Станах от натрошения комин, протегнах се, махнах Прикритието от себе си, изплаших едно минаващо куче, грубо вдигнах шум на една възрастна дама в близката градина и метнах комина колкото можах по-далеч на улицата 39 39 Поради слабостта ми, не можах да го хвърля оттатък тротоара. Ама жестът беше наистина дивашки. .