Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Мандрейк се притесняваше от нея и поради друга причина. Тя все още беше много красива: дълга, тъмна, блестяща коса, влажни зелени очи под дългите мигли. Погледите й го объркваха. Нуждаеше се от цялата увереност на своята зрялост, за да бъде на ниво при разговорите си с нея.

Мандрейк се отпусна небрежно в стола.

— Аз също имам да ти казвам нещо — рече той. — Кой започва?

— О, давай. След теб. Но побързай.

— Добре. Трябва да накараме министър-председателя да се заинтересува от тези нови способности, които някои обикновени имат. Още един от демоните ми е бил видян вчера. Отново са били деца. Няма нужда да ти казвам какви проблеми причинява това.

Елегантните вежди на госпожица Фарар се сбърчиха.

— Не — отвърна тя, — няма нужда. Тази сутрин получихме нови доклади за стачки на докери и машинисти. Организирали протестни маршове по улиците, а също и демонстрации. Не само в Лондон, но и в провинцията. Инициаторите са мъже и жени с такива необикновени възможности. Ще се наложи да ги приберем.

— Хм, ами причината , Джейн. Каква е тя?

— Ще можем да разберем след като отидат на сигурно място в Тауър. Имаме шпиони из кръчмите, които събират информация. Ще ги накажем безкомпромисно.

— Нещо друго?

— Трябва също да обсъдим последната атака в Кент, но това може да почака до Съвета.

Госпожица Фарар протегна два от нежните си пръсти и разкопча ципа на калъфа, издърпа плата назад и разкри малко кристално кълбо, синьо-бяло и идеално, със скосена долна част. Тя го бутна към средата на бюрото.

— Сега е мой ред — рече. Магьосникът леко се надигна.

— Някой от шпионите ти?

— Да. А сега внимавай, Джон — това е важно. Нали знаеш, че господин Девъро ме помоли да следя изкъсо нашите магьосници, в случай че някой се опита да последва стъпките на Дювал и Лавлейс?

Господин Мандрейк кимна. Министър-председателят се страхуваше от своите министри, от мъжете и жените, които седяха на неговата маса и пиеха от неговото вино повече, отколкото от американските бунтовници, повече, отколкото от враговете в Европа, повече, отколкото от гневните демонстрации на обикновените хора по улиците. Това си беше оправдана тревога — колегите му имаха амбиции, а това го разсейваше от другата неотложна работа.

— Какво си открила? — попита той.

— Нещо. — Тя прокара ръка по кълбото, навеждайки се напред, така че дългата й черна коса падна върху лицето. Прочиствайки гърлото си, Мандрейк също се наведе напред, наслаждавайки се (както винаги) на аромата й, на фигурата й, на взаимната им близост. Въпреки че беше опасна и лукава като котка, компанията на госпожица Фарар си имаше своето очарование.

Тя изрече няколко думи. По повърхността на кълбото пробягаха сини зрънца и се утаиха близо до дъното. Повърхността на горната част остана чиста. Формира се образ — лице от сенки. То затрепка, раздвижи се, но си остана там.

Госпожица Фарар вдигна поглед.

— Това е Йол — каза тя. — Йол наблюдаваше един младши магьосник, който събуди интереса ми. Носи името Палмър, от второ ниво, работи в Хоум Офис. Няколко пъти са пропуснали да го повишат и е доста разочарован. Вчера Палмър се обадил, че е болен и не отишъл на работа. Вместо това излязъл пеш от апартамента си и се насочил към една странноприемница близо до Уайтчапъл. Носел обикновени работни дрехи. Йол го е проследил и може да разкаже какво се е случило. Мисля, че ще те заинтересува.

Мандрейк направи уклончив жест.

— Продължавай, ако обичаш.

Джейн Фарар щракна с пръсти и проговори на кълбото.

— Покажи ми странноприемницата, със звук. Сенчестото лице се отдръпна и изчезна. В кълбото се оформи друга картина — покривни греди, варосани стени, груба дървена маса под висяща месингова лампа. Покрай мръсните прозорци от релефно стъкло се носеше дим. Гледната точка беше ниско отдолу, сякаш лежаха на пода. Отгоре минаваха развлечени жени и мъже в евтини костюми. Неясно, като от много далече, долетя смях, кашляне и звън на чаши.

На дървената маса седеше едър джентълмен на средна възраст, с леко розово лице и сиви кичури в косата. Носеше дрипаво палто и мека шапка. Очите му непрестанно шареха напред-назад, очевидно оглеждайки хората в странноприемницата.

Мандрейк се наведе по-близо и леко си пое дъх: парфюмът на Фарар бе особено силен този ден. В него сякаш имаше нар.

— Това е Палмър, така ли? — попита той. — Ъгълът ни е странен. Прекалено ниско сме.

Тя кимна.

— Йол беше мишка и стоеше край перваза на дюшемето. Искаше да е дискретен, но това се оказа скъпа грешка, нали така, Йол? — Тя погали повърхността на кълбото.