Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Никога — отвърна Рейт.

— Безлюден район, както сами може да се уверите. Убежище за престъпници и за някой самотен фунг. По тъмно се чува само воят на нощните кучета…

Вагонетката се спусна от Ауданската пустош и навлезе в особено красива местност. Навсякъде се виждаха езерца и канали, заобиколени от високи кафеникави и ръждивочервени дръвчета. На малките острови бяха построени изящни къщи с украсени фронтони и натруфени тераси. Дордолио посочи на изток.

— Погледнете ей там, виждате ли голямата къща в покрайнините на гората? Тя е на нашата фамилия — Звездозлатни. Зад нея — не можете да го видите оттук — е Халмур, в самите покрайнини на Сетра.

Вагонетката прекоси гората и излезе в район на разхвърляни ферми, докато хоризонтът отпред бе закрит от куполите и кулите на Сетра. След няколко минути стигнаха перона и вагонетката спря. Тук Дордолио каза:

— Дойде време да се разделим. Ще намерите „Ханът на пътешественика“, който ви препоръчах, от другата страна на Овала. Там ще пратя куриер със сумата, която имахте честа да ми заемете — той млъкна и се покашля. — Ако някоя странна прищявка на съдбата ни събере отново при други обстоятелства — ако например продължите да упорствате с безсмислената амбиция да се сприятелите с господаря Син нефрит, — ще бъде от полза както за вас, така и за мен, да се преструваме, че не се познаваме.

— Не виждам никаква причина за обратното — заяви с любезен тон Рейт.

Дордолио го стрелна с гневен поглед, след това се поклони официално.

— Желая ви сполука.

Той се отдалечи през площада, като ускоряваше забележимо крачка.

Рейт се обърна към Траз и Анахо.

— Вие двамата идете в „Ханът на пътешественика“ и се погрижете за настаняването. Аз отивам в двореца Син нефрит. Ако имам късмет, ще се появя там преди Дордолио, който бе споходен от странна и подозрителна припряност.

Той се приближи към редицата от моторизирани триколки и се качи на първата от тях.

— Към двореца Син нефрит, колкото се може по-бързо — нареди на шофьора.

Триколката се понесе на юг, покрай къщи от гледжосани тухли с мътно бели стъклени прозорци, прекоси квартал с дървени колиби и заобиколи голям открит пазар — кратка и живописна сцена, която се запечата в съзнанието на Рейт. След като смени посоката, пърпорещият механизъм прехвърли някакъв древен мост, мушна се през полузатворен портал в каменна стена и спря на голям павиран площад. По края имаше сергии, повечето от тях празни или с оскъдни стоки, а в средата къса рампа водеше до кръгла платформа, в дъното, на която се виждаха няколко реда седалки. В предната част на платформата стърчеше правоъгълна рамка и видът й пробуди у Рейт неприятни, дори злокобни предчувствия.

— Какво е това място? — обърна се той към шофьора, който го погледна с лека изненада.

— Това е Кръгът, мястото за Трогателно причастие. Чужденец ли сте в Сетра?

— Да.

Шофьорът направи справка с жълтата табелка с разписание.

— Следващото представление ще бъде на четна дата, когато рекордьорът с деветнайсет жертви ще бъде доведен, за да се пречисти от ужасяващото си отчаяние. Деветнайсет! Това е най-голямото постижение след двайсет и двамата на господаря Уис от Ахатовия замък.

— Искате да кажете, че е убил деветнайсет души?

— Разбира се, какво друго? Вярно, четири са дечица, но все пак сериозен успех в наши дни, когато хората са нащрек за аули. Цяла Сетра ще се събере за изкуплението. Ако все още сте в града, едва ли бихте могли да сторите нещо повече за прочистването на душата си.

— Навярно сте прав. Колко далеч е дворецът Син нефрит?

— През Далмере и сме почти там.

— Ще ви помоля да побързаме — припомни Рейт.

— Разбира се, господине, но ако катастрофирам или пострадам, ще почувствам непреодолим срам и тогава не нося отговорност за последствията.

— Склонен съм да ви разбера.

Моторната триколка се стрелна по широк булевард, като непрестанно криволичеше и маневрираше, за да избегне дупките по пътя. Огромни дървета с черни стъбла и кафяви и мораво зелени листа надвисваха от двете страни, прикривайки къщи с невъобразима архитектура. Шофьорът посочи с пръст.

— Ето там, на онзи хълм, това е дворецът Син нефрит. Кой вход ще предпочетете, господине? — той погледна любопитно своя пътник.

— Карайте отпред — отвърна Рейт. — Къде другаде?

— Както заповядате, ваша светлост. Макар че гости от вашия ранг не пристигат с обикновени триколки.

Машината избръмча нагоре по пътя и спря пред големия портал. Рейт заплати за транспорта и стъпи върху постелка от коприна, която междувременно бяха опънали пред краката му двама кланящи се прислужници. Той мина под високата арка и се озова в стая, облицована с огледала. Безброй кристални призми се поклащаха и блещукаха на сребърни вериги. Иконом, издокаран в ливрея от червеникавокафяво кадифе, го посрещна с почтителен поклон.