Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Тези яоси са по-странни дори от дирдирхората — отбеляза Рейт.

— Ха-ха! Позволи ми да възразя! Познаваш само един дирдирчовек. Мога да ти покажа хиляди и да те объркам окончателно. Но да вървим. Трапезарията е зад ъгъла. Ако не друго, храната тук е прилична.

Тримата вечеряха в просторно помещение, украсено с гоблени. Както обикновено Рейт не можа да установи какво яде, нито го интересуваше. Поднесоха жълтеникав бульон, леко подсладен, с плаващи люспи варена кора; бяло месо, подправено с венчелистчета; подобен на керевиз зеленчук, полят с лютив сос, сладкиши с аромат на мускус и смола, черни горски плодове, лъхащи на блато, и пенливо бяло вино, което щипеше небцето.

След като се нахраниха, тримата се прехвърлиха в съседната кръчма, за да пийнат. Сред клиентите имаше и неяоси, които, изглежда, използваха това място за срещи. Един от тях, едър старец с кожен калпак, попрекалил с пийването, втренчи поглед в лицето на Рейт.

— Поправи ме, ако греша. Помислих те за вект от Холангар, но после си викам, къде са му щипците? Не, казвам си, това е поредният урод, допълзял в таверната само за да потърси себеподобни.

— Не бих имал нищо против да открия себеподобните си — призна добродушно Рейт. — Нищо не би ме зарадвало повече.

— Брей, тъй ли било? И що за творение си тогаз? Не мога да туря етикет на личицето ти.

— Аз съм скитник от далечни страни.

— Не по-далечни от моята, която е най-отдалеченият бряг на Ворд, там, където нос Страх слага край на Шанизадия. Какви неща съм виждал, да знаеш! Нападението на Аркадия! Сражение с хората от морето! Помня един случай, когато се качихме в планината и изтрепахме скалните бандити… Бях съвсем, млад тогаз и ме биваше да въртя меча, а сега се трепя за яосите и си изкарвам прехраната туканка, макар животецът да не е толкоз лош.

— Сигурно си прав. Да не си техник?

— Е, чак пък толкоз. Инспектирам колелата в гаража.

— Има ли много чуждоземни техници на работа в Сетра?

— Че що да няма? В Кат се живее добре, стига да не забелязваш приумиците на яосите.

— Ами уонкоиди? Срещат ли се в Сетра?

— Да работят ли? Нивгаш. Знам го още когато бях в Ао Залил, на изток от езеро Фалас. Уонкоидите не щат да работят дори за уонките, трудно им е даже да произнасят звуците им. Макар че ги бива доста да свирят на всякакви инструменти.

— Кой работи в цеховете на уонките? Черни и пурпурни?

— Ами! Не можеш накара едните да пипнат нещо, дето са го докосвали другите. В цеховете им имаше само селяци от Локхария. Трепят се там десетина-двайсет години, сетне се прибират по селцата си истински богаташи. Уонкоиди да работят във фабрики и цехове? Ама че шега! Те са по-горделиви от безупречните дирдирхора! Гледам и с теб има един такъв.

— Да, той ми е приятел.

— Странна работа, да намериш дирдирчовек, който да се държи нормално — поклати глава старецът. — Досега съм срещал само трима от тяхната порода и всичките се отнасяха с мен сякаш съм животно — той пресуши чашата си на един дъх и я стовари върху масата. — Време е да си вървя. Пожелавам ви приятна вечер — и на дирдирчовека също.

Старецът си тръгна. На вратата едва не се сблъска с чернокос младеж, облечен непретенциозно, който тъкмо влизаше. Някъде, помисли си Рейт, съм виждал този младеж, и то съвсем скоро… Но къде? Младият мъж крачеше бавно, почти замислено, по пътеката между масите. Спря при тезгяха и поръча чаша резлив сироп. Докато се обръщаше, погледът му срещна този на Рейт. Младежът кимна вежливо и след кратко колебание се приближи. Рейт позна бледия помощник на Чизанте.

— Добър вечер — поздрави младежът. — Надявам се, че ме помните. Аз съм Хелсе от Исан, роднина на господаря Син нефрит. Мисля, че се срещнахме днес.

— Размених няколко думи с господаря ти, вярно.

Хелсе сръбна от чашата, помръдна превзето с устни и я остави на бара.

— Защо не се преместим в някое по-усамотено кътче, където да поговорим?

Рейт се посъветва с Траз и Анахо, сетне се обърна към Хелсе.

— Води ме.

Младежът хвърли небрежен поглед към изхода, но предпочете да минат през ресторанта. Тъкмо когато излизаха, Рейт забеляза някакъв мъж да влиза в кръчмата и да се озърта трескаво — беше Дордолио.

Хелсе, изглежда, не го видя.

— Наблизо има едно малко кабаре, там невинаги е тихо, но е съвсем подходящо за нашия разговор.

Кабарето се оказа схлупено помещение, осветено от сини и червени фенери и със сепарета по периферията. Неколцина музиканти се бяха разположили на сцената, двама от тях свиреха на малък гонг и барабан, а пред тях подрипваше гъвкав и енергичен танцьор. Хелсе избра едно сепаре близо до вратата и максимално далече от музикантите — двамата се настаниха на сини възглавници. Хелсе поръча две канички „тинктура от девствена гора“, които им бяха поднесени малко след това.