Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Това е костюм, подобаващ за заможен зарзаватчия и предназначен за погребални церемонии.

— А този? — Рейт посочи друг.

— Още по-неподходящ — всекидневни дрехи за млад философ с безупречен вкус, предназначени за посещение на провинциален имот.

— Хм. Добре тогава — Рейт се обърна към галантериста, — покажете ми какви дрехи би носил млад философ с безупречен вкус при неофициално посещение в града.

Дордолио изсумтя. Понечи да заговори, но размисли и им обърна гръб. Галантеристът даде заповеди на своите помощници. Рейт кимна многозначително на Анахо.

— За този господин донесете пътнически костюм за сановник от висшата каста. А за този — и посочи Траз — обичайните одежди на млад господар. Донесоха нови дрехи, подозрително различни от тези, които бе поръчал в началото Дордолио.

Тримата се преоблякоха, галантеристът нанасяше леки корекции, докато Дордолио стоеше отстрани и подръпваше нервно мустак. По някое време не издържа и изплю камъчето.

— Хубави дрехи, разбира се. Но дали са подходящи? Ще изненадате всички, когато поведението ви остане в разрез с външния вид.

Анахо отвърна презрително:

— Да не искаш да влезем в Сетра облечени като селяндури? Дрехите, които ни беше подбрал, щяха да ни изкарат точно такива.

— И какво значение има? — провикна се Дордолио е рязък глас. — Беглец дирдирчовек, чергарче от степта и мистериозен странник с необяснима амнезия. Не е ли абсурдно да се издокарват подобни типове в дрехи на благородници?

Рейт се засмя, Анахо щракна с пръсти, Траз изгледа Дордолио с безкрайно отвращение. Рейт плати сметката.

— А сега — подхвърли кавалерът, — да вървим на летището. Щом настоявате за най-доброто, ще наемем въздухолет.

— Не толкова бързо — спря го Рейт. — Грешиш, както обикновено. Трябва да има и друг, не тъй показен начин да стигнем Сетра.

— Естествено — кимна Дордолио с ехидна усмивка. — Но хората, които се обличат като господари, трябва да се държат като такива.

— Да речем, че сме от скромните господари — каза помирително Рейт. Той повика галантериста. — Вие как пътувате до Сетра?

— Аз съм човек без висок сан и положение, затова използвам вагонетка.

Рейт се обърна към Дордолио.

— Ако все още държиш да летиш с въздушен кораб, пътищата ни се разделят тук.

— С най-голямо удоволствие, стига да ми услужите с петстотин секвина.

Рейт поклати глава.

— Не и този път.

— В такъв случай аз също ще прибягна до вагонетка.

Докато крачеха по улицата, Дордолио неочаквано смекчи поведението си.

— Ще откриете, че яосите обръщат голямо внимание на съгласуваността и хармонията. Сега сте облечени като важни персони, без никакво съмнение трябва да се държите подобаващо. И тогава всичко ще се нареди.

Във вагонното депо Дордолио поръча на чиновника първокласен транспорт — малко по-късно на перона изтрополи продълговата вагонетка, която се поклащаше на две колела върху бетонен улей. Четиримата влязоха в купето и се настаниха на тапицираните с червен плюш седалки. Вагонетката се разтресе, чу се скърцане и те напуснаха станцията и потеглиха през катайската провинция.

Рейт оглеждаше заинтригувано и донякъде удивено причудливата машина. Двигателят й бе доста малък, но същевременно мощен и със сложна конструкция, защо обаче самата вагонетка изглеждаше тъй нескопосана? Колелата — когато вагонетката достигна максимална скорост от около сто километра в час — се издигнаха върху въздушни амортисьори, които значително омекотиха друсането, освен в онези моменти, когато попадаха в пролуки между улеите — тогава цялото купе се разтърсваше ужасно.

Яосите, заключи Рейт, са отлични теоретици, но слаби инженери.

Вагонетката потракваше равномерно през живописен земеделски район, далеч по-цивилизован от всичко, което досега Рейт бе виждал на Тчай. Във въздуха се стелеше мъгла, която придаваше на слънчевите лъчи златисти отблясъци, сенките бяха почерни от черното. Прекосяваха горички, минаваха в близост до превити от плод овощни дръвчета, покрай паркове и имения, разрушени каменни стени, селца, в които едва половината от къщите изглеждаха обитаеми. След като се изкачиха на високо голо поле, те се понесоха право на изток, през мочурища и храсталаци, между които се подаваха варовикови скали. Не видяха жива душа, макар че на няколко пъти Рейт зърна в далечината силуетите на порутени замъци.

— Призрачна страна — обясни Дордолио. — Това е Ауданската пустош — чували ли сте за нея?