Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Анахо застана до него, прегърбил тесните си рамене и с намусено изражение.

— Ето ти една типична крепост на зла раса: уонките.

— Зла? — повтори Рейт. — Защото воюват с дирдирите?

— Защото не желаят да сложат край на войната. Каква полза, както за дирдирите, така и за уонките, от подобна конфронтация? Дирдирите неведнъж са предлагали да се сключи примирие, уонките отказват. Загадъчни и непреклонни създания!

— Ще призная, че не зная нищо по въпроса. Защо трябва да има стена около целия остров?

— За да спрат пнумите, които са плъзнали из Тчай като плъхове. Уонките не са общителен народ. Нещо повече — погледни ей там под водата.

Рейт надзърна във водата и едва сега забеляза, че успоредно с кораба, на дълбочина от петнайсетина стъпки, се плъзгаше тъмен човекоподобен силует с някакво метално устройство, прикачено към средата на тялото. Съществото описа завой, без да помръдва с крайници, и се отдалечи към тъмните води.

— Уонките са амфибии и притежават електрически хидродвигатели, с които да се придвижват под вода.

Рейт вдигна визоскопа. Също като стените, и кулите на града бяха изработени от черно стъкло. Кръглите им прозорци бяха дискове, по-черни от стъклените стени; балконите, на пръв поглед от крехък кристал, се превръщаха в мостове към съседните сгради. Рейт засече някакво движение — не бяха ли това двама уонки? Той даде увеличение и едва сега откри, че фигурите без никакво съмнение принадлежат на уонкоиди — с брашнено бяла кожа и остригани до голо, почти плоски скалпове. Лицата им изглеждаха равни, но същевременно мрачни и навъсени; бяха облечени с черни дрехи, слято горнище и долнище като комбинезон, върху който висяха дребни инструменти, уреди и апарати. Докато крачеха от една сграда към друга, те разглеждаха „Варгаз“ и за един миг Рейт придоби усещането, че го виждат, сякаш са на ръка разстояние. Той се дръпна и свали визоскопа.

Анахо го изгледа внимателно.

— Какво има?

— Видях двама уонкоиди… Дори уродлив мутант като теб изглежда почти нормален в сравнение с тях.

Анахо се закиска.

— Истината е, че трудно можеш да ги отличиш от типичния получовек.

Рейт не искаше да спори, още повече че не можеше да определи точно какво бе съзрял в онези две безизразни бели лица. Той погледна отново през визоскопа, но уонкоидите бяха изчезнали. Дордолио също бе излязъл на палубата и беше втренчил възхитен поглед в неговия визоскоп.

— Що за инструмент е това?

— Електронен оптичен прибор — отвърна Рейт, без да си дава труда да обяснява.

— Никога не съм виждал такъв — Дордолио вдигна очи към Анахо. — Дирдирско производство ли е?

— Мисля, че не — поклати глава Анахо, който предчувстваше забавлението.

Дордолио изгледа учудено Рейт.

— Тогава е часки или уонкски? — той се наведе да разчете отблизо надписите. — Каква е тази писменост?

Анахо сви рамене.

— Непозната за мен.

— А за теб? — обърна се Дордолио към Рейт.

— За мен е съвсем позната — подсмихна се Рейт. — Тук пише:

„Федерална космическа агенция Отдел за разработка и производство на инструменти. Фотоувеличителен бинокулярен телескоп, модел XI 1000 Непроекционен, да не се използва в пълна тъмнина ВАФ-1303-К-29023 Използвайте само зарядно устройство тип Е5. При лошо осветление включете кориметричния компенсатор. Не гледайте право към слънцето при максимално увеличение, в случай на повреда на засенчващите щори е възможно увреждане на зрението.“

Дордолио се облещи.

— И на какъв език е това?

— На един от многото човешки езици — обясни Рейт.

— Но от кой край? Доколкото ми е известно, хората във всички страни на Тчай говорят един и същи език.

— Предпочитам да не отговарям — за да не затруднявам и двама ви. Продължавайте да ме смятате за болен от амнезия.

— За глупаци ли ни вземаш? — изръмжа Дордолио. — Да не сме малки деца, че да се измъкваш с подобни отговори?

— Понякога — намеси се Анахо, без да се обръща конкретно към някого от двамата — да съхраниш един мит е по-мъдро, отколкото да го развенчаеш. Твърде много знания могат да станат бреме.

Дордолио се зае да дъвче нервно края на мустака си. Продължаваше да поглежда крадешком визоскопа, после се завъртя рязко и си тръгна.

Отпред се появиха още три острова, които се издигаха стръмно над водата, и всеки бе заобиколен с черна стена, зад която се виждаха същите ексцентрични сгради. Сянка легна на хоризонта зад тях — континентът Качан.

През целия следобед сянката се изпълваше с плътност и детайли, за да се превърне в планини, издигащи се над морето. „Варгаз“ хвърли котва край брега, почти в подножието на планината, а около върховете на мачтите закръжиха птици с дълги криле, заради които наподобяваха грозни черни хвърчила. Те издаваха печални звуци и тракаха зловещо с човки. На южния бряг се издигаше град, в който си даваха среща най-различни стилове: от една издатина на север стърчеше уонкска крепост, отдалече напомняща гигантски храсталак от черни кристали, а равнината на изток бе площадка на космодрум, на който се виждаха кораби с разнообразни размери и форми.