Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Корабът се издигна над вълните, шпрингът се наклони назад, сетне се заби във водата. Слънцето потъна в океана, Цветето се извърна, загледана в него, увиснала с една ръка на форщага.

— Върни се, върни се обратно! — извика й Рейт.

Тя се обърна и го погледна с унесено изражение.

— Дерл! — закрещя Рейт. — Илин-Илан! — момичето не показваше с нищо, че го чува. Той продължи да изрежда имената, които знаеше: — Цвете Син нефрит! — после извика придворното й име: — Шар Зарин!

Тя го дари с усмивка, изпълнена със съжаление. Рейт се опита да я примами. Спомни си детското й име.

— Зози… Зози… ела при мен…

Лицето на девойката се промени, тя се вкопчи с две ръце в мачтата.

— Зози? Не искаш ли да говориш с мен? Ела тук, бъди добро момиче.

Но умът й беше далеч оттук, зад хоризонта, където слънцето бе залязло.

И тогава Рейт извика тайното й име:

— Лилае! Ела тук, при мен! Ктан те вика, Лилае!

Тя отново поклати глава, без да откъсва поглед от океанската шир.

Рейт извика последното име, което знаеше, макар да звучеше странно от устните му: нейното любовно име. Изкрещя го с цяло гърло, но една гръмотевица го заглуши и девойката така и не го чу. От слънцето бе останал съвсем малък полумесец, обгърнат в мрачни цветове. Цветето се отдели от шпринга и потъна в съскащата пяна. За един кратък миг Рейт си помисли, че вижда спиралата на черната й коса, сетне тя се изгуби в дълбините.

По-късно същата вечер, докато „Варгаз“ се поклащаше върху огромните вълни или се мушкаше в браздите между тях, Рейт се обърна с въпрос към Анке ди афрам Анахо.

— Какво беше това — лудост? Или присъствахме на аули?

— Беше аули. Спасението от срама.

— Но… — Рейт понечи да заговори, но само махна безпомощно с ръка.

— Ти ухажваше момичето от Облачния остров. Кавалерът й се изложи. Бъдещето й беше белязано с унижение. Щеше да ни избие всичките, ако можеше.

— Всичко това е неразбираемо за мен — призна шепнешком Рейт.

— Съвсем естествено. Ти не си яо. Напрежението беше твърде голямо за принцесата Син нефрит. Тя извади късмет. В Сетра щеше да бъде наказана чрез тържествени публични изтезания.

Рейт се отдалечи по палубата. Пиринченият фенер поскърцваше на въжето. Рейт погледна към бурното море. Някъде там, под тях, едно бяло тяло се рееше из мрака.

Променливи ветрове духаха през цялата нощ: краткотрайни пориви, полъхвания, внезапни пристъпи, тихо свистене. Зората донесе неочаквано затишие и слънцето огря „Варгаз“, който се полюшваше върху неспокойно море.

По обяд ужасен шквал понесе кораба като играчка на юг, със заровен нос, от който подскачаха пенливи пръски. Пътниците не излизаха от салона и трюма. Хейзари, превързана и бледа, остана в каютата, която делеше с Едве. Рейт постоя при нея около час. Тя отказваше да говори за всичко друго, освен за страшното си преживяване.

— Но какво я накара да постъпи по този ужасен начин?

— Изглежда, яосите са предразположени към подобни действия.

— Чувала съм нещо подобно, но дори за безумието трябва да има причина.

— Дирдирчовекът каза, че била съсипана от срам.

— Каква глупост! Толкова красиво момиче? Какво ли е направила, за да се докара до подобно положение?

— Не бих искал да си помислям — прошепна Рейт.

Шквалът вдигна гигантски вълни, които извисяваха „Варгаз“ на гребена си, преди да го запокитят в клокочещата бездна. Но най-сетне една сутрин слънцето засия от бледокафявото безоблачно небе. Океанът продължи да се вълнува още един ден, сетне постепенно се успокои и когът разпъна платна, издувани от лек бриз от запад.

Три дни по-късно на хоризонта изплува тъмен остров, но капитанът обяви, че бил леговище на корсари, и държеше постоянно наблюдателна мачтата, докато островът не се скри в здрача на вечерта.

Дните се нижеха в еднообразен ритъм — причудливо спокойствие на фона на несигурното бъдеще. Рейт стана сприхав и нервен. Колко време бе отминало от събитията в Пера — период на невинни мечти. Време, когато Кат му се струваше цивилизовано убежище и Рейт не се съмняваше, че господарят Син нефрит не само ще му бъде благодарен, но и ще му окаже помощ в начинанията. Каква напразна надежда!

Корабът приближаваше качанския бряг, край който капитанът се надяваше да улови теченията на север и да ги следва чак до Парапан.

Когато една сутрин излезе на палубата, Рейт зърна интересен остров, който се издигаше насред океана вдясно от борда. Не беше голям, не повече от четвърт миля в диаметър, заобиколен по брега със стена от черно стъкло, висока стотина стъпки. Зад стената се издигаха десетина масивни сгради с различна височина и странни пропорции.