Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Под тях лежеше Дадиче — град с ниски и плоски къщи, скрити под тонове листа. Невъзможно бе да се определят размерът и броят на населението на града, защото нямаше видима разлика между заселената част и парка. Рейт беше принуден да признае, че сините часки умеят да си създават среда за живеене.

Анахо, който бе привикнал с подобни гледки, заговори снизходително:

— Колко типично за душевността на часките — хаос, липса на форма и ред. Виждал ли си дирдирски градове? Ето това е гледка, от която ще ти секне дъхът! Истински аристократи, повярвай ми! А тази селска идилия… — Анахо махна презрително с ръка — просто отразява прищевките на сините часки. Вярно, не са апатични и покварени като старите часки — помниш ли Голее? — но да не забравяме, че онези са отмиращ вид от двайсет хиляди години… Е, какво ще правим сега? Какъв е този инструмент?

Рейт бе извадил предавателя, за да провери данните на малкия дисплей.

— Това — обясни той — е прибор, който показва посоката и разстояние от три мили и половина — той чукна с пръст върху индикатора. — Линията преминава през най-високата сграда в селището. И разстоянието съответства.

Анахо бе втренчил очарован поглед в миниатюрния прибор.

— Откъде взе този инструмент? Никога досега не съм виждал подобна изработка. И надписите — не са на дирдирски, не ми приличат и на часки или уонкски! Да не би да съществува някое затънтено кътче на Тчай, където получовеците произвеждат подобни неща? Това е изумително! А бях сигурен, че хората не са в състояние да се занимават с друго, освен с примитивно земеделие!

— Анахо, приятелю мой — заговори Рейт, — много неща има да учиш. Чакат те още доста изненади в този живот.

Рейт извади визоскопа от торбата и огледа околния район. Проследи маршрута на пътя надолу по хълма, през гора от дървета с огненочервени листа, до една стена, която досега не бе забелязал и която очевидно пазеше Дадиче от зелените часки. Пътят преминаваше през портал в стената и продължаваше през града. На приблизително равни интервали по него се виждаха каруци, натоварени с различни стоки — тези, които влизаха, караха земеделска продукция, а напускащите носеха сандъци, вероятно с промишлени стоки.

Анахо бе втренчил поглед във визоскопа. На лицето му отново бе изписана изненада, но този път се въздържа от коментари.

— Няма смисъл да продължаваме по пътя — заяви Рейт. — Ще се спуснем надолу по склона, докато се приближим до голямата сграда.

Анахо не възрази, двамата яздиха на юг още около миля и от време на време Рейт сверяваше посоката с предавателя. По някое време спряха и той кимна.

— Няма никакво съмнение, онова, което ми взеха и което искам да си върна, е там.

Дирдирчовекът изкриви устни в насмешлива усмивка.

— Това добре, но как ще го вземеш? Не можеш да отидеш до Портата, да потропаш с юмрук и да кажеш: „Ей, я ми върнете моето!“ Чака те разочарование. Съмнявам се и да си толкова ловък крадец, че да надхитриш часките. Какво смяташ да правиш?

Рейт гледаше с копнеж високата куполовидна сграда.

— Първо, ще разузнаем отблизо. Трябва да надзърна в онази сграда. Защото това, което търся, може въобще да не е там.

Анахо поклати укорително глава.

— Говориш с гатанки. В началото заяви, че предметът, който ти трябва, е там, а сега изразяваш съмнение.

Рейт се засмя, далеч по-уверено, отколкото се чувстваше. Сега, когато бяха съвсем близо до Дадиче и вероятно до космическия кораб, идеята да си го върне поглъщаше цялото му съзнание.

— Стига за днес. Да се прибираме в Пера.

Те препуснаха обратно и излязоха на пътя, където спряха, загледани във върволицата от каруци и платформи. Някои бяха теглени от животни, други се задвижваха с мотор. Тези към Дадиче караха храна: едри, подобни на дини плодове, вързопи с тръстика, чували с белезникави изпражнения, отделяни от блатните насекоми, мрежи с виолетови мехури.

— Тези каруци отиват в Дадиче — посочи Рейт. — Защо да не опитаме да влезем с тях?

Анахо поклати печално глава.

— Сините часки са непредсказуеми. Спипат ли те, не знаеш какво те чака. Може да те накарат да им изпълняваш всякакви циркаджийски номера. Като да вървиш по тел, опъната над яма с изпражнения или изгладнели скорпиони. Опиташ ли да се закрепиш, те ще нагорещят телта или ще пуснат по нея електрически ток, за да подскачаш и да правиш всякакви маймунджилъци. А може и да се озовеш в стъклен лабиринт в компанията на разярен фунг. Или да те пуснат със завързани очи в амфитеатър, из който обикаля циклодон — също със завързани очи. Ако пък си дирдир или дирдирчовек, ще те натоварят да решаваш логически задачи под заплахата, ако се провалиш, да бъдеш подложен на изтезания. Изобретателността им е безгранична.