Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Първо, ще те откарам в Кат.

Пръстите го стиснаха по-силно, очите й търсеха неговите в мрака.

— А след това? Ще се върнеш ли в твоята страна?

— Да.

— Имаш ли там жена… съпруга?

— О, не. Нямам си.

— Някой, който да знае тайното ти име?

— Нямах тайно име, докато ти не ми измисли.

Момичето отдръпна ръка от рамото му и зарея тъжен поглед към руините на Пера.

— Ако отидеш в Дадиче, те ще те подушат и убият.

— Да ме „подушат“? Какво искаш да кажеш?

Тя се извърна и го стрелна с очи.

— Ти си истинска загадка! Знаеш толкова много и същевременно толкова малко. Човек би си помислил, че си от най-далечния остров на Тчай. Обонянието на сините часки е по-силно дори от зрението им!

— И въпреки това смятам да си опитам късмета.

— Не те разбирам — въздъхна тя с приглушен глас. — Казах ти името си, издадох ти най-съкровената си тайна, а ти дори не се трогна. И не пожела да промениш намеренията си.

Рейт я улови за ръцете. В началото тя остана вцепенена, но постепенно се отпусна.

— Не е вярно, че не си ме трогнала — рече й. — Напротив. Но наистина трябва да отида в Дадиче — заради теб и заради мен.

— Защо заради мен? За да ме откараш в Кат?

— Това и нещо повече. Харесва ли ти да сте под властта на дирдири, часки и уонки, да не говорим за пнумите?

— Не зная… не съм се замисляла за това. Нали все ни повтарят, че хората са уроди. Макар безумният крал Хопсин да твърдеше, че хората произхождат от далечна планета. Опита се да ги повика на помощ, но, разбира се, те не дойдоха. Това беше преди сто и петдесет години.

— Доста дълго време за чакане — съгласи се Рейт. Целуна я отново и тя му позволи, но не отвърна. Треската беше преминала.

— Чувствам се някак странно — чу я да шепне. — Всъщност не зная какво чувствам.

Стояха опрени на перилата й заслушани в звуците на странноприемницата — тих смях откъм залата за гости, плач на дете, строгия глас на майка му. Цветето на Кат въздъхна.

— Май е време да си лягам.

Рейт я задържа.

— Дерл.

— Да?

— Когато се върна от Дадиче…

— Никога няма да се върнеш от Дадиче. Сините часки ще те пленят и ще те използват за своите игри… Сега се опитай да поспиш и забрави, че съществувам.

Тя се прибра в стаичката. Рейт остана на балкона — в началото се проклинаше, после осъзна, че не би могъл да се държи по друг начин, освен ако беше съставен от нещо друго, а не от плът и кръв.

Решено: утре поема към Дадиче, където ще разбере какво му готви бъдещето.

Нощта отмина и настъпи утрото — първо с ивица жълтеникава светлина, после с ярко сияние и накрая с появата на Карина 4269. Откъм кухнята полъхна мирис на запалени в огнищата дърва, придружен с дрънчене на съдове. Рейт се спусна в залата, където Анахо вече седеше на чаша чай. Рейт се присъедини към него и малко след това една прислужница постави на масата друга димяща чаша.

— Какво знаеш за Дадиче? — попита той.

Анахо топлеше дългите си бели пръсти над чашата.

— Градът е доста стар — съществува над двайсет хиляди години. Там е главният космодрум на часките, макар че напоследък не поддържат почти никакви връзки с родния си свят Годаг. Южно от Дадиче има заводи и фабрики, дори се осъществява известен търговски обмен между часките и дирдирите, макар и двете страни да го отричат. Какво ще търсиш в Дадиче? — дирдирчовекът втренчи в Рейт воднистосивите си очи.

Рейт не бързаше да отговори. Даваше си сметка, че няма да спечели нищо, ако разкрие картите си пред Анахо, когото все още преценяваше като неизвестна величина.

— Часките ми отнеха нещо, което е много важно за мен. Искам да си го върна, ако е възможно — отвърна накрая.

— Интересно — бе коментарът на Анахо, изречен с почти иронична нотка. — Успя да възбудиш любопитството ми. Какво биха могли да отнемат часките от един получовек, та да го накарат да пропътува няколко хиляди левги с надеждата да си го върне? И как се надяваш да си го вземеш, дори и да успееш да го откриеш?

— Мога да го открия. Проблемът е какво да правя след това.

— Ти ме заинтригува — призна дирдирчовекът. — Откъде смяташ да започнеш?

— Нужна ми е информация. Трябва да знам дали е възможно за хора като мен и теб да проникнат в Дадиче и да напуснат града безпрепятствено.

— Мен не ме брой — засмя се Анахо. — Ще ме подушат от няколко мили. Обонянието им е особено силно развито. Храната, която поглъщаме, доставя субстанции до кожата — часките ги улавят и по такъв начин различават дирдири от уонки, блатни обитатели от степни племена, богати от бедни, да не говорим за вариациите, предизвикани от болести, нечистоплътност, мазила, вода и десетки други фактори. Могат да подушат солта във въздишката на някой, който е бил близо до океана, да усетят озона от дробовете на друг, слизащ от планината. Знаят кога си гладен, ядосан или изплашен, могат да определят възрастта, пола и дори цвета на кожата ти. Носовете им са врати към едно съвсем различно измерение от възприятия.