Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Я се усмихни — подкани я Рейт. — Животът не е чак толкова лош.

Тя поклати тъжно глава.

— Изгубена съм сред варвари: камък, изпуснат в Тембарската дълбина. Скоро всички ще ме забравят.

— Глупости — сгълча я Рейт. — Ще поемеш за дома със следващия керван, който напуска Пера.

Илин-Илан не изглеждаше убедена.

— У дома ще нарекат някоя друга Цветето на Кат, тя ще носи моето цвете на Празненството на сезоните. Принцове ще я обсаждат с молби да им разкрива имената си, а аз няма да съм там. Никой няма да си спомни за мен, никой няма да попита за моите имена.

— Ами кажи ги на мен тогава — засмя се Рейт. — Аз искам да ги чуя.

Тя се извърна към него.

— Наистина ли? Вярно ли е, че го искаш?

— Съвсем вярно — отвърна Рейт, изненадан от внезапното й вълнение.

Момичето погледна крадешком към Траз, който дремеше на своята койка.

— Ела отвън — прошепна тя в ухото на Рейт и скочи на крака.

Рейт я последва на балкона. Известно време двамата стояха подпрени на перилата, с докосващи се лакти и рамене, загледани в разрушения град. Аз подаде лице между облаците, долу светнаха бледи отражения, чу се далечна и тъжна песен, подрънкване на перо върху струни. Девойката заговори с припрян, нисък глас:

— Моето цвете е Илин-Илан, но това вече го знаеш, това е моето Цветно име. Използва се само на приеми и шествия — тя го погледна развълнувано и се наведе към него, а Рейт долови омайния полъх на чистото й девическо тяло.

— Значи имаш и други имена? — попита той сподавено.

— Да — въздъхна тя и се доближи още малко. Рейт почувства, че му се завива свят. — Защо не ме попита по-рано? Сигурно си знаел, че щях да ти ги кажа.

— Можеш да ми ги кажеш и сега. Кои са другите ти имена?

— Придворното ми име е Шар Зарин — отвърна свенливо девойката. Сетне се поколеба и опря глава на рамото му, а ръката на Рейт обгърна тънкото й кръстче. — Детското ми име беше Зози, но само баща ми ме наричаше така.

— Цветно име, придворно име, детско име… Какви други имена притежаваш?

— Име за приятели, тайно име и още едно. Името за приятели е… искаш ли да го узнаеш? Ще ти го кажа и тогава ще станем приятели, а ти ще трябва да ми съобщиш твоето.

— Разбира се — кимна прегракнало Рейт.

— Дерл.

Рейт целуна извърнатото й нагоре лице.

— Моето малко име е Адам.

— Това ли е името ти за приятели?

— Да май може да се нарече и така.

— Имаш ли тайно име?

— Не. Поне не го зная.

Последва тих, нервен смях.

— Какво пък, може би така е по-добре. Защото ако те попитам и ти ми го кажеш, тогава ще познавам тайните на твоята душа, и после — тя го погледна и дишането й се учести. — Трябва да имаш тайно име, такова, което е известно само на теб. Аз имам.

— И кое е твоето? — попита той, завладян от напрежението й.

Момичето доближи устни до ухото му.

— Лилае. Тя е нимфа, която живее в облаците над планината Дарамтиса и обича звездния бог Ктан — погледна го, цялата тръпнеща в очакване и Рейт я целуна трескаво. Чу тихата й въздишка. — Когато сме сами, ти ще ме наричаш Лилае, а аз ще ти казвам Ктан, и нека това е твоето тайно име.

— Щом ти харесва — засмя се Рейт.

— Ще чакаме тук, докато пристигне керван, който отива на изток — обратно през степта до Коуд, откъдето ще продължим за Драскадия и накрая от Верводей за Кат.

Той опря пръст на устните й.

— Трябва да ида в Дадиче.

— Дадиче? Градът на сините часки? Още ли те преследва тази фикс идея? Но защо?

Рейт вдигна очи към нощното небе, сякаш се опитваше да почерпи сили от звездите, макар че нито една от тях не се виждаше. Какво да й отговори? Ако й каже истината, може да го сметне за луд, въпреки че най-вероятно тъкмо нейните предци бяха пратили сигнала до Земята.

Поколеба се, ядосан от собствената си нерешителност. Цветето на Кат — Илин-Илан, Шар Зарин, Зози, Дерл, Лилае, в зависимост от социалните условности — положи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му.

— Сега, когато зная, че ти си Ктан, а ти знаеш, че съм Лилае, твоят ум е и мой и твоите удоволствия са мои. И тъй, какво те тегли към Дадиче?

Рейт си пое дълбоко въздух.

— Пристигнах в Котан с космически кораб. Сините часки едва не ме погубиха и откараха моя кораб в Дадиче — поне така предполагам. Трябва да си го върна.

Цветето на Кат го гледаше объркано.

— Но къде се научи да управляваш космически кораб? Ти не си дирдирчовек, нито уонкоид. Или си?

— Разбира се, че не съм. Не повече от теб. Научиха ме.

— Каква мистериозна история! — ръката й неволно го стискаше за рамото. — И какво ще направиш ако успееш да си върнеш кораба?