Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Керванът се подреди в колона и продължи по пътя си. Траз остана изненадан от необичайното миролюбив на зелените часки.

— Когато носят жълти и черни знамена, те са като обезумели. Може би ще подготвят засада от другата страна на гората.

Баоджиян заподозря подобна стратегия и през следващите няколко дена изпращаше съгледвачите си напред. Нощем не се налагаше да вземат допълнителни предпазни мерки, тъй като в тъмното зелените часки ставаха апатични и се сгушваха един в друг, сумтяха и стенеха, в очакване да настъпи зората.

Пред тях се простираше Пера — последната спирка на кервана. Предавателят на Рейт определи разстояние от шейсет мили на запад до източника на основния сигнал. Той разпита водача на кервана, който го информира, че в тази посока се намира град на сините часки на име Дадиче.

— Избягвай ги на всяка цена, това са зли създания, лукави като старите часки и зли като зелените.

— Те не търгуват ли с хората?

— Напротив, търговията е доста оживена и дори Пера е нещо като главен център за обмен със сините часки, който се осъществява от кастата на превозвачите. Проблемът е, че само на тях е разрешено да влизат в Дадиче. От всички часки сините са ми най-противни. Старите часки може да не се държат дружелюбно, но те са по-скоро злонамерени, отколкото свирепи. Понякога, разбира се, крайният резултат е същият, както и при буря — той посочи скупчилите се на запад черни облаци, — ще те измокри не по-малко, отколкото ако цопнеш в морето.

— След Пера се връщаш право в Коуд, нали?

— След три дни престой.

— Най-вероятно принцеса Илин-Илан ще пътува с теб и ще вземе кораб за Кат.

— Чудесно, но ще може ли да си плати?

— Остави на мен.

— В такъв случай няма никакъв проблем. А ти какво ще правиш? Защо не заминеш с нея за Кат?

— Не. Най-вероятно ще остана в Пера.

Баоджиян го изгледа за миг втренчено, после едва забележимо поклати глава.

— Златните яоси на Кат са много заможни хора. Но какво пък, на Тчай нищо не може да се предскаже, освен неприятностите. Зелените часки ни обърнаха гръб. Истинско чудо е, че не ни нападнаха. Започвам да си мисля, че може да стигнем Пера без никакви инциденти.

Надеждите на Баоджиян не се оправдаха. Когато Пера бе на една ръка разстояние — град от рушащи се палати, и напукани паметници, заобикалящи централна твърдина, също като повечето от градовете, покрай които бяха минали, — зелените часки се зададоха от изток. В същия миг се разрази и буря. Светкавици се стовариха върху степта, от юг се приближаваше черна пелена от плющящи дъждовни капки.

Баоджиян реши, че Пера е твърде далеч, за да им осигури убежище и заповяда на кервана да заеме кръгова отбрана. И този път тъкмо навреме, защото зелените часки не проявиха предишната си нерешителност. Приведени над огромните си ездитни чудовища, те се приближиха в стремителен галоп, с твърдото намерение да пробият пръстена от фургони.

За първи път пясъкострелите издадоха своя характерен гъргорещ звук, който едва се чуваше от тътена на бурята. Дъждът затрудняваше допълнително стрелбата с оръдията. Зелените часки, които вероятно координираха атаката си телепатично, продължаваха да препускат напред — някои от тях бяха поразени от пясъчните залпове и падаха мъртви, други издъхваха смазани под туловищата на повалените животни. За един кратък миг в атаката се долови смут и объркване, но отзад напираха нови, свежи сили, които прескачаха повалените тела. Стрелците отново откриха огън под акомпанимента на светкавиците и оглушителните гръмотевици.

Зелените часки падаха по-бързо, отколкото съумяваха да настъпват, и очевидно решиха да сменят тактиката. Тези, които се бяха лишили от своите скакуни, залегнаха зад обгорените им трупове, извадиха арбалетите си и още с първия залп повалиха трима от стрелците. Ездачите възобновиха атаката си, надявайки се да разбият кръга със силата на набраната инерция. Отново бяха отблъснати, след като на овакантените места при оръдията се покатериха кормчии и кочияши. Нов дъжд от стрели се посипа върху картечните гнезда.

За трети път зелените часки се хвърлиха в атака, пришпорвайки безжалостно разпенените добичета.

Дълги, разкривени светкавици раздираха черното небе зад тях, а тътнежът им бе като зловещ съпровод на свирепата битка. Зелените часки понасяха ужасяващи загуби, земята беше осеяна със стенещи и мъртви войни, но други заемаха местата им и не след дълго първите редици доближиха фургоните дотолкова, че да встъпят в ръкопашен бой със защитниците.