Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

По пладне керванът се показа в далечината: дебела черта в сиво и черно. Оцелелият илантски съгледвач, придружен от навъсен младеж, свален от някое картечно гнездо и повишен в ранг, доближи станцията на своя скакун, после се върна да докладва на водача на кервана. Първи пристигнаха високите фургони, теглени от шестокраките чудовища, загърнатите в плътни наметала кочияши надзъртаха сънливо изпод широкополите си шапки. След тях се доближиха моторните платформи с бараките, от които поглеждаха любопитни пътници. Траз поздрави Рейт с нескрита радост, Анахо само размаха пръсти в неразбираем жест.

— Сигурни бяхме, че са те отвлекли и дори убили — заяви Траз на Рейт. — Претърсихме хълмовете и огледахме степта, но не намерихме нищо. Днес смятахме да те потърсим при Сборището.

— Ние? — учуди се Рейт.

— Аз и дирдирчовекът. Той не е чак такъв боклук, за какъвто го мислех.

— Сборището вече не съществува — обясни Рейт.

Появи се Баоджиян, спря наблизо, погледна Рейт и Илин-Илан, но не зададе никакви въпроси. Рейт, който подозираше, че водачът е помогнал на жриците да се измъкнат незабелязано от Задънската станция, не му предостави никаква информация за последвалите събития. Баоджиян им отдели две стаи и прие фургона на жриците като разплата за транспорта им до Пера.

Междувременно хамалите свалиха вързопи и чували и ги струпаха в двора на станцията, на тяхно място натовариха други. После керванът се отправи на североизток.

Изминаха няколко дена — безгрижни лениви часове, през които се влачеха през степта. Известно време заобикаляха широко и плитко езеро с неприятна на вкус солена вода, отвъд което навлязоха предпазливо в обрасло с бели тръстики мочурище. Съгледвачите се натъкнаха на засада, поставена от джуджета, обитаващи мочурището, които се изпокриха сред тръстиките преди още стрелците да открият огън по тях.

На три пъти дирдирски въздухолет се спускаше ниско над тях, за да оглежда кервана, при всеки от тези случаи Анахо се криеше в стаята си. Веднъж към тях прояви интерес и летяща платформа на сини часки.

Рейт навярно щеше да се наслаждава на ленивото пътуване, ако не гореше от желание да разбере какво е станало с неговия кораб. Съществуваше и въпросът с Илин-Илан, Цветето на Кат. Когато стигнат в Пера, керванът щеше да поеме обратно към Коуд на Дуан Жер, където девойката можеше да се качи на кораб за Кат. Рейт предполагаше, че това е нейният план, макар че тя не споделяше нищо с него, тъй като след разговора онази сутрин се държеше хладно и дръпнато.

Така се нижеха дните, докато керванът пълзеше на север, под ниското сиво небе на Тчай. На два пъти следобедите бяха разтърсвани от кратка и яростна буря, но през останалата част на деня и нощта времето беше спокойно. Прекосиха една тъмна гора и на следващия ден се озоваха на стар павиран път сред огромно черно блато, обрасло с растения мехури, между които сновяха насекоми мехури, стараещи се да приличат на растенията. Блатото беше населено с най-различни изумителни същества: безкрили, подобни на жаби твари, които се носеха из въздуха, задвижвани от перкоподобни опашки; злобни хищници, хибрид между паяк и прилеп, които разпъваха крилете си като хвърчила и се поклащаха с часове, повдигнати от напора на ветровете.

В станция Планински вятър те се срещнаха с кервана, който пътуваше за Малагаш — град, разположен в южния край на хълмовете над Хедайхайския залив. На два пъти забелязваха малки отряди на зелени часки, но те не показваха признаци, че се готвят да ги нападнат. Водачът на кервана обясни, че били групи в размножителен период, на път към един район за чифтосване северно от Мъртвата степ. Малко по-късно край пътя се появи неголям отряд чергари, които стърчаха неподвижно и ги разглеждаха мрачно: високи и едри мъже и жени, с лица, изрисувани в синьо. Траз твърдеше, че са канибали и че в сражение жените им се бият наравно с мъжете. На два пъти керванът премина в близост до руините на изоставени градове, по-късно изви на юг, за да достави ароматични масла и есенции от амфирско дърво в един град на старите часки, който порази въображението на Рейт. Градът се състоеше от безброй ниски бели куполи, скрити под дебели пластове от окапали листа и заобиколени от градини. Въздухът правеше впечатление с необичайната си свежест, извираща от високи жълто-зелени дървета, които приличаха на тополи, но тук ги наричаха адарак. Рейт узна, че те били специално отглеждани от старите часки и сините часки, сред които чистотата на въздуха била на огромна почит.