Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Рейт се надигна, наклони се и се изправи на колене. Опипвайки наоколо в мрака, той откри камък с остър ръб и започна да търка в него вървите на ръцете. Това сякаш продължи безконечно. Китките му се разкървавиха, главата му пулсираше, завладя го странно чувство за нереалност, кошмарно усещане за единение с мрака и скалите, сякаш те всички споделяха общо съзнание. Разтърси глава, за да проясни мислите си, и отново се съсредоточи върху въжетата. Вървите най-сетне се разхлабиха и ръцете му бяха свободни.

Рейт поседя така известно време, мърдайки с пръсти, за да успокои напрегнатите си мускули. След това се наведе да развърже краката си — доста трудна операция в мрака.

Най-сетне се изправи, но му се зави свят и той се подпря на близките камъни. Браз се издигна над най-високия хълм и изпълни долината с бледо зарево. Рейт се изкатери с мъка по склона и излезе на пътя.

Огледа го в двете посоки. Някъде зад него беше Задънска станция, отпред, на неизвестно разстояние, продължаваше да се движи фургонът, вероятно по-бързо, след като жриците бяха забелязали липсата му. Почти със сигурност в същия фургон се намираше и Илин-Илан. Рейт си пое дъх и се затича по пътя, в посоката, в която бе изчезнал фургонът, приготвяйки се за продължително преследване. Според Баоджиян Фазимското кръстовище бе на половин ден път, а Сборището на неизвестно разстояние по-нататък. Изглежда този път през хълмовете бе по-къс и пряк от главния.

Пътят продължаваше да се катери, като извиваше рязко, за да се промуши през клисурите между скалите. Рейт подтичваше уморено, поемайки си мъчително въздух. Беше изгубил надежда да застигне фургона, който бе теглен от яки осмокраки животни. Стигна една клисура, където спря да си поеме дъх, после отново продължи — спускаше се към горска поляна от другата страна, заобиколена от високи дървета. Всичко наоколо бе окъпано в синкавата светлина на Браз. Дърветата имаха причудливи, странни форми, с блестящи бели стъбла, които се издигаха спираловидно и понякога се преплитаха със стъблата на съседните дървета. Листата им бяха като дълги, черни и лъскави коси и всяко от дърветата завършваше вместо с корона, с грубо оформена сфера, която като че ли едва доловимо сияеше.

От гората долитаха звуци: крякане и стенания, изпълнени с такава човешка мъка, че от време на време Рейт спираше и се ослушваше, опрял ръка на кесията, в която държеше енергоклетката.

Браз потъна в гората, мяркаха се отблясъци по листата, между дърветата се проточваха светлинни колони, които сякаш се стараеха да следват темпото, поддържано от Рейт.

Той продължаваше да подтичва, да се препъва и накрая махна с ръка и закрачи бавно. Едро белезникаво същество се спусна безшумно над него. Изглеждаше крехко като пеперуда, с огромни, меки криле и кръгла главица на младенец. Малко по-нататък на Рейт му се стори, че дочува нисък и гробовен глас недалеч встрани от пътя. Но когато спря и наостри слух, не долови нищо. Той продължи, борейки се с убеждението, че върви насън през някакъв безкраен въображаем пейзаж и че краката го носят назад, а не напред.

Пътят се издигаше стръмно и описваше остър завой към поредната тясна клисура. Някога тук го бе запречвала висока каменна стена, сега обаче тя бе съборена. Стърчеше само арката на портала, през който преминаваха коловозите. Рейт спря, споходен от внезапни и необясними опасения. Всичко изглеждаше твърде невинно и прекалено безвредно, за да е истина.

Той вдигна едно камъче и го запокити напред в клисурата. Никакъв отговор, никаква реакция. Рейт напусна пътя и продължи да се прокрадва напред притиснат до стената и после до скалата на клисурата. След стотина стъпки излезе отново на пътя. Погледна в обратна посока, но дори и да имаше някаква опасност, дебнеща при портала, не можеше да я забележи в тъмнината.

Продължи нататък. На всеки няколко минути спираше да се ослуша. Стените на клисурата се отдръпнаха и снижиха, небето се приближи и тчайските съзвездия озариха сивкавите върхове на хълмовете.

Нещо отпред привлече вниманието му — зарево в небето? Шепот, някакъв звук, ту приглушен, ту усилващ се. Пътят продължаваше нагоре и се огъваше над една могила. Рейт спря на върха и погледна надолу, към сцена, причудлива и дива, колкото й самата планета Тчай.

Сборището на Женското тайнство се разполагаше насред неравна поляна, заобиколена от назъбени скали. В средата се издигаше масивна четириетажна постройка от камък, прехвърляща дерето между две канари. Навсякъде се виждаха дървени колиби, кошари и кафези за животни и птици, сеновали, хранилки и ясли. Точно под Рейт имаше щръкнала от хълма тераса, завършваща отзад с двуетажна постройка.