Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Анахо продължаваше да говори, разказвайки за своите лични несгоди, но Рейт неусетно потъна в размисъл. Сега вече му беше ясно как са се появили хора на Тчай. Дирдирите са пътешествали из космоса от седемдесет хиляди години. През това време те вероятно са посетили Земята, при това на два пъти. При първото си посещение са заловили малка група протомонголоиди, при второто — двайсет хиляди години по-късно, според описанието на Анахо — са попаднали на хора от бялата раса. Тези две групи, подложени на особеностите на планетата Тчай, бяха мутирали, метаморфозирали, отново мутирали и преживели интензивна кръстоска помежду си, за да доведат до появата на объркващо разнообразие от човешки типове, населяващи понастоящем планетата.

И така: дирдирите несъмнено знаеха за съществуването на Земята и за човешкото население, но вероятно я смятаха все още за примитивна и изостанала планета. Рейт не би спечелил нищо, ако разпространява информацията, че в момента Земята владее космическите пътешествия, напротив, това би довело до големи нещастия. Нямаше никакви следи на борда на разузнавателния кораб, които да водят към Земята, с изключение вероятно на трупа на Пол Уандър. Във всеки случай сините часки го бяха отнели от дирдирите. Без отговор оставаше само един въпрос: кой бе изстрелял торпедото, разрушило „Изследовател IV“?

Два часа преди залез-слънце зелените часки вдигнаха лагера. Фургоните им се подредиха в кръг, войните се метнаха на едрите си мускулести скакуни и закръстосваха наоколо, после, по някакъв неуловим сигнал — вероятно телепатичен, досети се Рейт — групата се подреди в дълга колона и потегли на изток. Илантските съгледвачи ги последваха на дискретна дистанция. На сутринта те се върнаха с доклад, че отрядът на часките е завил на север.

Късно същия следобед се появи и керванът от Ейг до Хейдаха, натоварен с кожи, ароматни листа и стебла, качета с туршии и подправки. Баоджиян изкара платформите си в степта, където започна размяната. Между двата кервана бяха изтеглени дървени мостчета и по тях напред-назад засноваха товарачи, докато наоколо се разхождаха уморени кормчии и прислужници в пътническите къщи.

Час преди залез-слънце прехвърлянето на стоките привърши и в залата обявиха, че е време пътниците да се качват. Рейт, Траз, Анахо и Цветето на Кат излязоха на двора. Жриците не се виждаха никъде, Рейт предположи, че са се прибрали в своята къщичка.

Четиримата се отправиха между зъберите към кервана. В теснината обаче внезапно настъпи блъсканица, яки ръце сграбчиха Рейт в мечешка прегръдка и той усети, че го притиска меко и потно хриптящо тяло. Дръпна се рязко, двамата се претърколиха и тупнаха на земята. Преподобната майка го затисна с дебелите си крака. Друга жрица сграбчи Цветето на Кат и го повлече към кервана. Рейт лежеше затрупан под маса от плът и мускули. Една ръка се вкопчи в гърлото му, кръвта в артериите му запулсира и очите му заплашваха да изхвръкнат. Той успя да освободи ръката си и заби пръсти в лицето на Преподобната майка — беше меко и влажно. Тя изпъшка и изхриптя, Рейт напипа ноздрите й, бръкна в тях и ги завъртя, жрицата изрева от болка и го изрита — най-сетне Рейт беше на свобода.

Един от илантите вече тършуваше в багажа им. Анахо се отбраняваше хладнокръвно с рапира от набезите на другите двама. Преподобната майка сграбчи Рейт за краката, той я стъпка яростно, освободи се от хватката й и се хвърли напред тъкмо когато илантът, който ровичкаше в багажа, го видя и измъкна нож. Рейт го халоса с юмрук по жълтеникавата брадичка и съгледвачът тупна на земята. Рейт се метна на гърба на единия от илантите, обкръжили Анахо, и дирдирчовекът се възползва от това, за да промуши противника си в гърдите. Рейт избегна мушването на другия, улови го за ръката и го преметна с ловко движение през рамо. Междувременно Анахо довърши първия илант. Последният реши, че ще е най-добре да си плюе на петите и ги освободи от присъствието си.

Приближи се Траз, притиснал подпухналото си чело, и влачейки крака. Преподобната майка вече се бе покатерила на стълбичката към тяхната къща.

Никога досега Рейт не бе изпитвал подобен гняв. Той вдигна багажа си и се отправи към Баоджиян, който настаняваше пътниците по фургоните.

— Нападнаха ме! — поде без предисловие Рейт. — Но сигурно си забелязал! Жриците отведоха Цветето на Кат в тяхната къща и сега я държат пленница!

— Да — кимна Баоджиян, — видя ми се нещо подобно.