Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Ни най-малко — потвърди уверено водачът на кервана. — Аз отговарям за реда по време на пътуването и няма да позволя никакви прояви на насилие. Винаги поставям над всичко безопасността на пътниците — той се поклони и си тръгна.

Рейт се присъедини към Траз и Анахо.

— Е, какво ще правим сега?

— Дните ти са преброени — отбеляза мрачно Траз. — Тези жрици са истински вещици. Имахме няколко такива в нашето племе. Нещата се оправиха чак когато им светихме масълцето.

Анахо огледа с преценяващ поглед Цветето на Кат, сякаш изучаваше любопитен животински екземпляр.

— Тя е златен яо, много стара порода — мелез между Първите смугли и Първите бели. Преди сто и петдесет години тези типове се самозабравиха и дори се заеха да конструират разни сложни механизми. Дирдирите им дадоха горчив урок.

— Преди сто и петдесет години? Колко е дълга тчайската година?

— Четиристотин осемдесет и осем дни, макар да не виждам какво общо има това с нашия разговор.

Рейт запресмята трескаво наум. Сто и петдесет тчайски години съответстваха приблизително на двеста и дванадесет земни. Съвпадение? Или предците на Цветето бяха пратили радиосигнала, който го бе довел на Тчай?

Цветето на Кат гледаше Анахо с нескрито отвращение.

— Ти си дирдирчовек! — заяви тя с пресипнал глас.

— От Шесто съсловие, безупречен от главата до петите!

Девойката се обърна към Рейт.

— Тези негодници торпилираха Сетра и Балисидре, те искаха да ни унищожат, защото ни завиждаха!

— „Завиждаха“ не е най-точната дума — намеси се Анахо. — Твоите сънародници си играеха със забранени сили, с неща, които не разбираха.

— И какво стана после? — попита Рейт.

— Нищо — отвърна Илин-Илан. — Градовете ни бяха разрушени, заедно с тях фабриките и Дворецът на изкуствата, както и Златните мрежи — съкровища, събирани хиляда години. Чудно ли е, че ненавиждаме дирдирите? Повече, отколкото пнумите, повече дори от часките, повече от уонките!

Анахо повдигна рамене.

— Не съм участвал лично в изтребването на яосите.

— Но защитаваш това гнусно дело! А то е същото!

— Да поговорим за нещо друго — предложи Рейт. — В края на краищата, това са събития отпреди двеста и дванадесет години и отдавна са забравени.

— Сто петдесет и пет! — поправи го Цветето на Кат.

— Така де. Е, какво ще кажеш? Искаш ли да ти взема други дрехи?

— Да. Тези ги нося, откакто онези отвратителни жени ме отвлякоха от градината. Нямам търпение да се изкъпя. Даваха ми само вода за пиене…

Рейт остана на пост до вратата, докато девойката се изкъпа, после й подаде кат нови дрехи, закупени от керванджиите, с еднаква кройка за мъже и жени. Тя излезе в коридорчето с още мокра коса, облечена в сиви бричове и тъмножълта туника и двамата отново се спуснаха на приземния етаж, в залата за гости, а после излязоха на двора. Тук цареше нервна и тревожна атмосфера, предизвикана от приближаването на зелените часки, на около миля до кервансарая. В картечните гнезда при зъберите имаше постове, Баоджиян бе разположил така своите платформи с оръдейни кули, че да държат под обстрел всички подходи към станцията.

Зелените часки не показваха никакво намерение да нападат. Те подредиха фургоните си в дълга редица и издигнаха зад тях стотина високи черни шатри.

Баоджиян дърпаше ядосано щръкналата си брада.

— Керванът от юг никога няма да се приближи, докато чергарите са наблизо. Когато съгледвачите им видят лагера на противника, ще се върнат и ще ги предупредят да изчакат. А това означава, че ще се забавим.

Преподобната майка нададе изпълнен с негодувание вик.

— Ритуалът ще започне без нас! Трябва ли да се бавим заради всяка дреболия?

Баоджиян размаха безпомощно ръце.

— Не виждате ли, че е невъзможно да се напусне станцията? Ще бъдем принудени да се бием. Всъщност не е изключено това да стане и при сегашното положение.

Някой се провикна:

— Защо не пратите жриците да изтанцуват своя ритуален танц на часките?

— Милост за нещастните часки — отвърна друг с подигравателен смях.

Жриците си тръгнаха разгневени.

Над степта се спусна здрач. Зелените часки, разпалиха редица от огньове, на чийто фон притичваха едрите им силуети. От време на време те спираха и вторачваха погледи в кервансарая.

— Те са телепатична раса — обясни Траз на Рейт, — четат си мислите. Понякога четат дори мислите на хората… макар че аз лично се съмнявам в това. Но кой знае?

За вечеря получиха купа със ситни зелени топчета, които приличаха на грах. Фенерите в залата едва мъждееха, за да попречат на часките да видят къде са разположени часовоите. Този път мераклиите за игра бяха далеч по-малко. Илантите се наливаха с някаква упойваща напитка и гласовете им постепенно набираха сила и кураж. Наложи се ханджията да ги предупреди, че в заведението му се поддържа същият ред, какъвто и в кервана и че ако продължават да шумят, ще бъде принуден да ги прокуди в степта. Тримата се усмириха, нахлупиха шапки на очите си и задрямаха около масата.