Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Ами щом е така, покажи кой командва тук! Накажи ги за проявата на насилие!

Баоджиян поклати леко глава.

— Случката се разигра на ивицата земя между степта и кервана и следователно е извън моята юрисдикция. Както изглежда, жриците възвърнаха своята собственост по същия начин, по който я изгубиха. Нямаш причини да се оплакваш.

— Какво? — изрева Рейт. — Нима ще позволиш да подложат едно невинно създание на зловещите си ритуали?

Баоджиян протегна ръце.

— Нямам друг избор. Не мога да се разпореждам в степта, нито възнамерявам да го правя.

Рейт му хвърли поглед, изпълнен с гняв и презрение, после се обърна и огледа къщата на жриците.

— Длъжен съм да те предупредя — заговори зад гърба му Баоджиян, — че не бих желал да вършиш нередности в качеството си на пътник. Както вече подчертах веднъж, държа на реда в моя керван.

Известно време Рейт беше напълно лишен от дар слово. Накрая успя да промълви:

— Не те ли е грижа, че пред очите ти вършат такава злина?

— Злина? — Баоджиян се изсмя горчиво. — На Тчай тази дума няма значение. Едно нещо се случва или не се случва. Всеки, който се придържа към друга система от социални понятия, рано или късно ще напусне този свят — освен ако не обезумее като фунг. И тъй, позволи ми да ти покажа отреденото ти помещение, защото е време да потегляме. Бих искал да понатрупам някоя и друга левга зад нас, преди зелените часки да се появят отново. Изглежда, че останах само с един съгледвач.

Рейт, Траз и Анахо бяха настанени в отделни стаички в една от платформите с бараки. Стаите бяха обзаведени само с хамак и малък долап. Четири фургона пред тях беше платформата с къщата на жриците. През цялата нощ тя се поклащаше върху огромните си колела, потънала в мрак.

След като не можа да измисли план за спасяване на девойката, Рейт се тръшна в хамака и потъна в дълбок сън, унасян от равномерното поклащане на фургона.

Малко след като бледото слънце се отлепи от хоризонта, керванът спря. Пътниците се подредиха на опашка покрай снабдителния фургон и всеки получи питка със загърнато в нея варено месо и чаша гореща бира. Ниска мъгла висеше на парцали над степта, звуците на кервана сякаш само подчертаваха надвисналата тишина. За цветове не можеше да става и дума — съществуваше само сивото покривало на небето, сиво-кафеникавата тепсия на степта и разредената млечна пелена на мъглата. Къщата на жриците не показваше никакви признаци на живот, не се показа нито една от жените в черно, нито позволиха на Цветето на Кат да излезе в клетката отпред.

Рейт потърси водача на кервана.

— Колко път има до тяхното сборище? Кога ще пристигнем?

Баоджиян дъвчеше замислено питката.

— Довечера ще преспим в Бърбореща могила. Още един ден път до Задънска станция и на следващата сутрин сме на Фазимското кръстовище. Но жриците се безпокоят, че ще закъснеят за ритуала.

— И какъв е този ритуал? Какво всъщност ще правят?

Баоджиян повдигна рамене.

— Зная само слухове. Те са затворена група, говоря за жриците, мразят мъжете, при това с неестествена страст. Ненавистта им обхваща всички страни на отношенията мъже-жени и включва и онези жени, които стимулират еротичните желания. Ритуалът пречиствал тези силни чувства, разправят, че по време на тържеството жриците изпадали в нещо като транс.

— Два дни и половина, казваш.

— Два дни и половина до Фазимското кръстовище.

Керванът продължи да пълзи през степта, движейки се успоредно на веригата от хълмове, които ту се издигаха, ту се снишаваха. От време на време минаваха покрай клисури и тесни долини, които водеха към хълмовете и понякога бяха обрасли в дръвчета и шубраци. Рейт оглеждаше околностите с визоскопа и нерядко се случваше да зърне странни създания, които ги наблюдаваха от сенките, предполагаше, че са фунги или може би пнуми.

Но вниманието му най-често бе насочено към фургона на жриците. Денем там не се забелязваше никакъв живот, нощем, съвсем рядко, в прозорците блясваше трепкаща светлинка. На няколко пъти той слиза от тяхната платформа, за да доближи къщичката. Всеки път, когато го правеше, стрелецът в близкото картечно гнездо извръщаше оръжието си към него. Баоджиян очевидно бе издал заповед жриците да не бъдат обезпокоявани.

Анахо се опитваше да го разубеди.

— Защо се безпокоиш заради някаква си женска? Да не мислиш, че е единствената на този свят? Хора живеят и умират навсякъде. Какво ще кажеш за жертвите на старите часки и техните перверзни игри? Ами чергарите канибали в Кислован, които отглеждат и угояват мъже и жени сякаш са добитък? Или за дирдирите и дирдирхората в тъмниците на сините часки? Склонен си да ги забравяш, а се прехласваш по една прашинка в небето, заплесваш се по една жена само защото те измъчва зловещата участ, на която е обречена!