Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Подушвам дима от огнищата им.

— Аз не подушвам нищо — възрази Рейт.

Траз повдигна рамене.

— Поне триста трябва да са, може и към четиристотин.

— Хм. Как може да си толкоз сигурен?

— Мога да преценя по силата на вятъра и миризмата на пушека. Малката група създава по-малко дим от голямата. Това е пушек от поне триста зелени часки.

Рейт вдигна ръце в знак, че се предава.

Илантите, яхнали своите скакуни, се отдалечиха към зъберите и там спряха. Изправен до пейката, Анахо се разсмя.

— Тези май ще създадат ядове на жриците.

Рейт подскочи като ужилен и отиде да гледа какво ще стане. Илантите почакаха жриците да се отдалечат и препуснаха след тях. Жените нададоха разтревожени викове, с насмешливи крясъци илантите профучаха покрай тях, дръпнаха момичето, метнаха го на едно от седлата и се отдалечиха сред вдигнатия прахоляк към хълмовете. Жриците се озъртаха слисани, сетне хукнаха с пресекливи викове обратно към двора. Намериха Баоджиян, водача на кервана, и му посочиха похитителите с разтреперани от гняв пръсти.

— Жълтокожите негодници отвлякоха катайската девица!

— Само ще се позабавляват — успокои ги Баоджиян. — Ще ви я върнат, след като й се наситят.

— Но тогава ще е безполезна за отредената й роля! След като пътувахме толкова надалече и понесохме такива лишения! Истинска трагедия! Аз съм Преподобната майка на Фазимското сборище! А ти дори не искаш да ни помогнеш!

Водачът на кервана се изплю в прахоляка.

— Не съм тук да помагам. Аз управлявам кервана, избирам посоката, нямам време за други неща.

— Проклет да си! Не са ли тези твои слуги? Заповядай им!

— Заповядвам само в кервана. А това, което стана, беше в степта.

— Ох, какво да правим сега? Горко ни! Какво ще стане с Ритуала за просветление?

Рейт се озова на седлото на един от скакуните преди още да осъзнае какво върши, подтикван от импулс под нивото на съзнателната мисъл. Скакунът се понесе през степта и едва тогава, разбрал с какво се захваща, той промърмори:

— Да става каквото ще става.

Изпълваше го чувство на мрачно задоволство, струваше му се, че терзанията на младото момиче са далеч по-важни от собствените му несгоди.

Илантите не бяха стигнали далеч — нагоре до една малка долина, където зад каменист хълм имаше закътано местенце. Момичето се беше опряло разтреперано на един камък, съгледвачите тъкмо завързваха скакуните си, когато Рейт се появи на сцената.

— Какво искаш? — попита го недружелюбно един от тях. — Махай се, смятаме да проверим качествата на тази малка катайка.

— Ще я понаучим на това-онова, преди да я оставим на жриците! — добави друг през смях.

Рейт извади игломета.

— Ще ви избия до един — рече им през зъби, — дори само за удоволствие — сетне кимна на девойката. — Ела с мен.

Тя се озърташе като подплашено животинче, но наоколо се простираше само равна пустош.

Илантите стояха мълчаливо, с увиснали мустаци. Момичето бавно се покатери на скакуна до Рейт, той обърна животното и препусна към долината. Докато яздеха, тя го погледна, понечи да каже нещо, но не посмя. Отзад илантите се метнаха на своите скакуни и също препуснаха, огласяйки околностите с ядните си викове и проклятия.

Жриците стояха до входа на кервансарая, втренчили погледи в степта. Рейт дръпна, юздите и огледа четирите страховити фигури в черни наметала.

— Колко ти платиха? — обади се най-сетне девойката.

— Нищо — отвърна Рейт. — Дойдох по собствено желание.

— Отведи ме у дома — помоли го тя. — Върни ме в Кат! Бащи ми ще ти даде много повече — каквото поискаш!

Рейт посочи една тъмна линия, която пълзеше откъм хоризонта.

— Предполагам, че това са зелени часки. Най-добре да се приберем вътре.

— Жените ще ме вземат и отново ще ме приберат в клетката! — почти проплака тя. — Те ме ненавиждат, мислят ми само злото! — и посочи с ръка. — Ето ги, идват! Пусни ме да си вървя!

— Сама в степта?

— По-добре това!

— Няма да им разреша да те вземат — успокои я Рейт, докато се приближаваха бавно към кервансарая. Жриците го очакваха в тесния проход при зъберите.

— О, благородни човече! — провикна се Преподобната майка. — Каква храбра постъпка! Тя не е опозорена, нали?

— Не е ваша грижа — отвърна Рейт.

— Но какво означава това? Не било наша грижа! Как може да кажеш подобно нещо?

— Сега тя е моя собственост. Отнех я на тримата войни. Търсете от тях обезщетение, не от мен. Каквото взема, задържам.

Жриците се разсмяха зловещо.