Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

От тук нататък изходът на битката беше предрешен. Рейт улови Цветето на Кат за ръката и кимна на Траз да го последва. Тримата хукнаха към града, присъединявайки се към тълпата изплашени пътници, стрелци, хамали, кормчии и кочияши, които напускаха фургоните си и бягаха, накъдето им видят очите. Керванът беше изоставен.

Зелените часки нададоха победни викове и се заеха да посичат оцелелите, стоварвайки безразборно оръжия върху оголените глави и вратове. Един войн с пламнали от бойна възбуда очи се хвърли срещу Рейт, Илин-Илан и Траз. Рейт държеше игломета си готов за стрелба, но се поколеба да пропилее безценните си муниции, затова само наведе рязко глава под свистящата сабя. Скакунът на часка се подхлъзна върху податливия торф и ездачът се люшна на една страна. Рейт скочи към него, размаха кинжала си и го посече през врата, оставяйки дълбока диря през мускулите, сухожилията и кръвоносните съдове. Войникът тупна в тревата, но продължаваше да размахва бясно ръце и крака, сякаш се съпротивляваше на самата смърт. Тримата не сметнаха за нужно да изчакат изхода на тази предрешена борба. Рейт дръпна сабята, която се оказа грубо изкован лист стомана, дълъг почти колкото него и широк като ръката му. После тримата отново се затичаха през дъжда, който се бе сгъстил дотолкова, че наподобяваше непрогледна завеса. От време на време мярваха лъскавите тела на алените часки, които бяха като злокобни призраци, друг път застигаха изплашени бегълци, приведени под шибащите капки и забързани към руините на Пера.

С подгизнали дрехи, цапайки през локвите, тримата най-сетне достигнаха бетонните плочи в покрайнините на Пера и решиха, че поне засега са в известна безопасност от зелените часки. Притаиха се под една надвиснала козирка, където останаха разтреперани и задъхани под несекващите напори на дъжда и вятъра. Траз обяви с философско спокойствие:

— Е, поне, стигнахме Пера, закъдето бяхме тръгнали.

— В доста окаяно състояние — съгласи се Рейт, — но сме живи.

Какво ще правим сега?

Рейт бръкна в кесията, извади предавателя и провери вектора и разстоянието.

— Сочи към Дадиче, двайсет мили западно оттук. Смятам да отида там.

Траз поклати неодобрително глава.

— Сините часки ще се разправят жестоко с теб.

Девойката от Кат внезапно се подпря на стената, скри лицето си в шепи и заплака — за първи път Рейт я виждаше да дава воля на чувствата си. Той я потупа успокоително по рамото.

— Какво те мъчи? Е, освен че ти е студено и си мокра, гладна и изплашена до смърт?

— Никога няма да се прибера в Кат. Никога! Сигурна съм в това.

— Разбира се, че ще се прибереш! Има и други кервани.

Девойката изтри разплаканите си очи и го погледна недоверчиво. Дъждът най-сетне бе започнал да отслабва. Светкавиците проблясваха на изток, гръмотевиците отслабнаха до далечен тътен. Само след няколко минути облаците се разкъсаха и върху влажните камъни затанцуваха слънчеви лъчи. Тримата измокрени бегълци се подадоха изпод козирката и едва не се сблъскаха с дребен мъж, загърнат в старо кожено наметало и понесъл наръч мокри дърва. Мъжът подскочи изплашено, изпусна вързопа и понечи да побегне, но Рейт го улови за наметалото.

— Чакай, защо си се разбързал? Кажи ни къде можем да се стоплим и нахраним.

Мъжът видимо се успокои. Огледа ги един по един изпод рунтавите си вежди, пресегна се и освободи крайчеца на дрехата си от ръката на Рейт с изражение на накърнено достойнство.

— Храна и подслон, тези неща не се предлагат тук свободно. Можете ли да си платите?

— Ами можем, естествено.

Мъжът се замисли.

— Какво пък, бих могъл да ви заведа и у дома, имам три свободни ниши… — той поклати неохотно глава. — Но ще е по-добре да идете в странноприемница „Мъртвата степ“. Ако ви взема при мен, бирниците ще ми приберат печалбата и пак няма да ми остане нищо.

— „Мъртвата степ“ най-добрата странноприемница в Пера ли е?

— Ами да, чудесно е обзаведена. Вярно, бирниците ще ви вземат по някоя и друга парица, но няма как, трябва да плащаме за нашата сигурност. В Пера само Нага Гохо и неговите бирници могат да обират и насилват и това е закон. По-добре е, отколкото ако всички го правят, нали?

— Този Нага Гохо държи Пера, така ли?

— Да, може и тъй да се каже — мъжът посочи една масивна постройка в централната част на града. — Това е неговият дворец върху цитаделата — там живее със своите бирници. Но няма да кажа нищо повече, в края на краищата те прогониха фунгите в Северна Пера, търговията с Дадиче процъфтява, бандитите заобикалят отдалече града, тъй че нещата можеха и да са по-зле.