Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Рейт обмисляше чутото.

Анахо се надигна и приближи съседната маса, край която седяха трима мъже в парцаливи дрехи — имаха восъчна, бледосива кожа, светлокестеняви коси и големи, покорни очи. Анахо ги попита нещо и те отвърнаха почтително. Дирдирчовекът се върна при Рейт.

— Тези тримата са каменоделци — посещават Дадиче често. Твърдят, че на запад от Пера страната е безопасна. Зелените часки избягват района заради градските оръдия. Никой няма да ни безпокои по пътя…

— Нас? И ти ли идваш?

— Защо не? Никога не съм виждал Дадиче и прочутите му градини. Можем да наемем два скакуна и да стигнем на миля-две от града. Часките рядко напускат градските очертания, поне така смятат каменоделците.

— Ами добре — отвърна Рейт. — Ще попитам Траз дали иска да прави компания на момичето.

В кошарата, която се намираше в задната част на странноприемницата, Рейт и Анахо наеха чифт скакуни от непозната за Рейт порода, с високи гъвкави крака. Двама слуги поставиха седла на нетърпеливите животни и пъхнаха металните пръчки за юздите през дупки в черепите им, при което животните огласиха околностите с яростно цвилене, шляпайки с дългите си пипала. Подадоха им юздите, Рейт и Анахо се метнаха на седлата и животните се отправиха с големи подскоци към пътя.

Минаха през центъра на Пера, където хора от всякакви човешки породи си бяха построили примитивни къщи от каменни плочи. Населението на града се оказа далеч по-голямо, отколкото Рейт бе предполагал, и вероятно наброяваше четири-пет хиляди души. Над всичко това се издигаше старата цитадела, в която живееше Нага Гохо със своите бирници.

Когато излязоха на централния площад, двамата бяха принудени да спрат при вида на ужасяващата гледка, която се разкри пред тях. Зад огромна бесилка имаше няколко дръвника, изцапани с потъмняла кръв. На два съседни кола стърчаха набити до кръста мъже. От една кула се поклащаше малка клетка, вътре бе натикано голо, потъмняло от слънцето същество, почти напълно изгубило човешкия си облик. Наблизо се разхождаше един бирник — дебеловрат младеж, облечен с жилетка и дълга до коленете черна престилка — униформата на бирниците. Рейт дръпна юздите на скакуна и се обърна към бирника.

— Какво е престъплението на този нещастник? — посочи той мъжа в клетката.

— Неподчинение, възпротиви се, когато Нага Гохо привика дъщеря му на служба.

— И колко още ще виси там?

Бирникът вдигна безразличен поглед.

— Предполагам, че ще издържи още три дена. Дъждът го поосвежава и има какво да пие.

— Ами тези? — Рейт извърна поглед към набучените на кол трупове.

— Дезертьори. Негодници, които се опитаха да избягат с парите, дадени им от Нага Гохо.

Анахо се приближи и дръпна спътника си за ръката.

— Да вървим.

Рейт се обърна неохотно — невъзможно беше да се поправят всички злини на тази окаяна планета. Но докато поглеждаше през рамо към нещастния човечец в клетката, почувства, че го изпълва срам. Какво би могъл да направи? Да се опълчи открито срещу Нага Гохо, би означавало да изложи живота си на риск без полза за когото и да било. Ако можеше да си върне кораба и да отлети на Земята, навярно би могъл да допринесе за подобряване на условията, в които живееха хората на Тчай. Последната мисъл го накара да прогони жестоката сцена от главата си и да продължи по пътя.

Извън очертанията на Пера имаше неравни парчета земя, нивички, в които местните хора отглеждаха растения за прехрана. По пътя към Дадиче трополяха каруци, натоварени със земеделска продукция — търговия, която изненада Рейт, който очакваше животът по тези места да е замрял.

Двамата изминаха около десетина мили, приближавайки се към верига от ниски хълмове. Тук пътят навлизаше в тясна клисура, затворена с висок портал, и те бяха принудени да спрат и да изчакат, докато пост на бирници инспектираше товара на една каруца пред тях. Когато дойде техният ред, им заявиха, че трябва да платят по един секвин, за да преминат.

— Нага Гохо не пропуска нито една възможност да забогатее — изръмжа Рейт, след като прекосиха през портата. — Какво прави с цялото това богатство?

Анахо повдигна рамене.

— Какво прави човек с богатството си?

Пътят продължаваше да се вие през клисурата. От другата й страна се простираше страната на сините часки — гориста местност, набраздена от малки реки и безброй езера. Имаше най-различни видове дървета — палми с червеникави листа, зелени иглолистни великани, черни дънери с множество клони, от които се поклащаха бели плодове, цели горички с адарак. Целият пейзаж бе като една голяма градина, отглеждана и поддържана с педантична загриженост.