Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Не забравяй уонките и уонкоидите — уонкохората — припомни му Траз. — От другата страна на Тчай.

— Но как са се озовали всички тези раси на вашата планета? — попита Рейт, макар да знаеше, че въпросът му е риторичен. Както и следваше да се очаква, вместо отговор Траз само сви рамене.

Доближиха първите бетонни късове, около които имаше натрошено стъкло — вече бяха в покрайнините на града.

Траз спря, ослуша се, като въртеше глава и се озърташе боязливо, сетне извади и зареди арбалета. Рейт не виждаше нищо заплашително наоколо и скоро те продължиха навътре, към сърцето на руините. Древните постройки, някога величествени сгради и красиви палати, сега бяха рухнали, разрушени и само на отделни места стърчаха самотни колони, бели пиедестали и стълбове. Между тях се виждаха фундаменти и площади от напукани от слънцето и вятъра камъни и бетон.

На централния площад имаше фонтан, захранван от подземен извор или канализация. Траз го приближи с максимална предпазливост.

— Тук наскоро е имало фунги — обяви той шепнешком. Рейт опита на вкус водата, после пи жадно.

— Откъде знаеш? — попита.

Траз само завъртя глава, очевидно нямаше желание да обяснява факти, които се подразбират от само себе си. Вниманието му беше насочено към друго, той непрестанно шареше с поглед в небето, доловил нещо отвъд сетивните възможности на Рейт. Изведнъж вдигна ръка и посочи:

— Дирдирският въздухолет!

И двамата се шмугнаха под една бетонна козирка, миг по-късно въздухолетът профуча толкова близо, че усетиха полъха от двигателите му.

Корабът описа кръг, върна се и увисна на двеста стъпки над площада.

— Странно — прошепна Траз. — Сякаш знаят, че сме тук.

— Може да са претърсили повърхността с инфрачервен скенер — отвърна шепнешком Рейт. — На Земята можем да проследяваме хората по топлинните следи, които оставят.

Въздухолетът се отдалечи на запад, после набра скорост и изчезна. Траз и Рейт излязоха на площада. Рейт пи още вода, наслаждавайки се на прохладния й вкус, след като няколко дена бе разчитал само на мъзга от ватак. Траз предпочете да подгони едрите, подобни на хлебарки насекоми, които обитаваха камънаците. Уловените той обелваше с чевръсто движение на пръстите и изяждаше с видимо удоволствие. Рейт не беше достатъчно гладен, за да му направи компания.

Слънцето се скри зад разрушените сгради и напуканите колони, над степта увисна жълтеникава мъгла, която според Траз беше признак за промяна на времето. Опасявайки се да не ги изненада дъжд през нощта, Рейт предложи да се скрият под някоя плоча, но Траз не искаше и да чуе за това.

— А фунгите? Веднага ще ни надушат!

Той избра един пиедестал, който се издигаше на трийсетина стъпки над рухнало стълбище, за безопасно място, където да прекарат нощта. Рейт огледа мрачно облаците, които се бяха скупчили на юг, но се отказа да спори. Двамата нарамиха клони и листа, за да си направят легла, и се изкатериха горе.

Слънцето залезе и древният град потъна в мрак. На площада се появи мъж, който залиташе от изтощение. Той се завтече към фонтана и пи жадно.

Рейт извади визоскопа. Мъжът беше висок и слаб, с дълги ръце и крака, издължена глава с жълтеникаво лице и плешиво теме, кръгли очи, малък, подобен на копче нос и приплеснати уши. Дрипавите му дрехи някога вероятно са били елегантни, под мръсотията прозираше розово, синьо и черно.

— Дирдирчовек — прошепна Траз, извади арбалета и се прицели.

— Чакай! — спря го Рейт. — Какво ще правиш?

— Ще го убия, разбира се.

— Но той не ни е сторил нищо! Защо не оставиш нещастния дявол да си живее?

— Не ни е сторил зло само защото не му се е удала възможност — изръмжа Траз, но остави арбалета. Дирдирчовекът вдигна глава от фонтана и огледа внимателно площада.

— Изглежда се е изгубил — прошепна Рейт. — Чудя се дали въздухолетът не е търсил него. Възможно ли е да е беглец?

Траз сви рамене.

— Може би. Кой знае?

Дирдирчовекът прекоси уморено площада и се настани на няколко крачки от подножието на пиедестала, където се загърна в парцаливите си дрехи и се приготви да спи. Траз изсумтя под нос, изтегна се върху леглото от листа и клони и мигновено се унесе в сън. Рейт огледа разрушения град, замислен над странната си съдба. Аз бавно изплува на изток, ограден в розов ореол, който обагряше в загадъчна светлина древните улици. Имаше някакво зловещо очарование в пейзажа — сцената бе толкова нереална, сякаш породена от чудноват сън. Ето че и Браз се издигна в небето, сега вече порутените колони и рухналите сгради хвърляха двойни сенки. Нещо привлече вниманието на Рейт — беше силует, може би статуя, в близкия край на една от улиците, която досега не бе забелязвал. Висока човешка фигура, леко разкрачена, със сведена глава, като в дълбок размисъл, едната ръка подпираше брадичката, а другата бе скрита зад гърба. Главата бе покрита с мека шапка с увиснала периферия, раменете бяха загърнати в наметало, краката — обути в ботуши. Рейт се вгледа внимателно. Статуя ли беше това? Защо му се струваше, че помръдва?