Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Интересно — кимна Рейт. — Но как стои въпросът с часкоидите? Ами с Траз? Или с мен?

— Изненадан съм, че питаш, тъй като в обяснението не се крие никаква загадка. Преди петдесет хиляди години дирдирите долетели на Тчай от Сибол. Избухнала война между тях и старите часки, които пленили много дирдирхора. Други били заловени от пнумите, а по-късно и от уонките. От тях произлезли часкоидите, пнумеците и уонкоидите. Бегълци, престъпници, бунтовници и всякаква пасмина се изпокрили в блатата, където се кръстосвали помежду си, за да създадат получовеците. Ето откъде произхождате.

Траз погледна към Рейт.

— Разкажи на този глупак за Земята, за да разбере колко е невеж.

В отговор Рейт се разсмя. Анахо го погледна учудено.

— Няма съмнение, че си странен екземпляр. Впрочем, накъде сте тръгнали?

Рейт посочи на северозапад.

— Към Пера.

— Градът на изгубените души, отвъд Мъртвата степ. Никога няма да го стигнете. Из Мъртвата степ върлуват зелени часки.

— Няма ли начин да ги избегнем?

Анахо сви рамене.

— Само с керваните, които прекосяват пустинята.

— И къде минава техният път?

— На север, но доста далече от тук.

— В такъв случай ще пътуваме с някой керван.

— Възможно е да ви пленят и да ви продадат в робство. Водачите на кервани са прочути със своята безскрупулност. Защо искате да стигнете Пера?

— Имаме достатъчно причини. А твоите планове какви са?

— Нямам никакви. Аз съм престъпник, също като вас, вероятно. Ако не възразявате, смятам да се присъединя към двама ви.

— Както желаеш — отвърна Рейт, без да обръща внимание на гневното сумтене на Траз.

Отправиха се на север и дирдирчовекът подхвана разговор, който Рейт намираше за забавен и просветляващ, а Траз открито пренебрегваше. По пладне стигнаха верига от ниски хълмове. Траз удари един дребен гризач с арбалета. Запалиха огън, изпекоха животинчето на шиш и се нахраниха чудесно. Рейт попита новия им спътник:

— Истина ли е, че хапвате човешка плът?

— Напълно. И ще ти кажа, че месото е много крехко. Но не трябва да се страхуваш — за разлика от часките, дирдирите и дирдирхората не са невъздържани чревоугодници.

Поеха по склона на един хълм и навлязоха в горичка от ниски дървета със сочни червени и сини плодове, които Траз обяви за отровни. Когато прехвърлиха билото, пред тях се ширна Мъртвата степ — равна, безжизнена пустош, ако се изключеха стърчащите туфи изсъхнала трева и неизменните пътничета. Само на петдесетина крачки от тях се виеше път от два широки коловоза. Идваше от югоизток, заобикаляше, подножието на хълма, минаваше точно под тях и после, на около три мили в югозападна посока, свършваше между купчина скални кули, щръкнали от земята зъбери, които наподобяваха долмени. Пътят продължаваше на северозапад, лъкатушейки през степта. Друг път водеше право на юг през проход в хълмовете, а трети се отделяше на североизток. Траз огледа внимателно зъберите и посочи.

— Я погледни натам с твоя инструмент.

Рейт извади визоскопа и се зае да изучава скалите.

— Какво виждаш? — попита Траз.

— Постройки. Не са много — не стигат дори да го наречем село. А на скалите има картечни гнезда.

— Това трябва да е Казабирският кервансарай — обясни Траз. — Там керваните обменят товари. Оръдията са срещу зелените часки.

Дирдирчовекът размаха развълнувано ръце.

— Може да има и странноприемница. Да вървим. Нямам търпение да се изкъпя. Никога досега не съм бил толкова мръсен.

— С какво ще платим? — попита Рейт. — Нямаме пари, нито стоки.

— Не бери грижа — обяви дирдирчовекът. — Имам няколко секвина, които ще ни стигнат. Ние, от Втората раса, не сме неблагодарници, а и вие ми служихте добре. Дори момчето ще получи изтънчена вечеря, може би за пръв път в живота си.

Траз се озъби, готов да отвърне дръзко, но забеляза, че Рейт се смее, и изкриви лице в кисела усмивка.

— Най-добре да тръгваме, мястото тук е опасно, може да се появят зелените часки. Виждате ли тези дири? Идвали са тук да наблюдават керваните — той посочи на юг, където хоризонтът беше белязан от неравна сива линия. — Ето че се приближава поредният керван.

— В такъв случай — подкани ги Анахо — да побързаме за странноприемницата и да си намерим местенца, преди да е пристигнал керванът. Нямам никакво желание да прекарам още една нощ свит в шубраците.

Чистият въздух и широтата на степта от хоризонт до хоризонт затрудняваха определянето на разстоянията, но по времето, когато тримата се спуснаха от хълма, керванът вече приближаваше по прашния път — колона от шейсет-седемдесет тежкотоварни превозни средства, толкова високи, че изглеждаха сякаш всеки момент ще се прекатурят, докато се поклащаха върху триметровите си колела. Едни бяха задвижвани от мотори, други — теглени от тромави едри чудовища с малки глави, които сякаш се състояха само от очи и зурли.