Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Тримата спряха край пътя, докато керванът се нижеше край тях. Най-отпред, върху красиви скакуни, яздеха трима илантски съгледвачи, горди като царе — високи, плещести мъже с остри черти и проницателни очи. Кожата им беше сияещо жълта, косите им — гарвановочерни, привързани на плитки и намазани с животинска мас. Имаха високи черни шапки, украсени с човешки черепи, и плитките им бяха пъхнати през задните отвори на черепите. Бяха въоръжени с дълги гъвкави саби, подобни на оръжията на хората емблеми, в коланите им бяха затъкнати пистолети, а от кончовите на ботушите им се подаваха дръжки на кинжали. Те не проявиха никакъв видим интерес към тримата пътници на склона, но несъмнено ги бяха забелязали, огледали и преценили.

Зад тях се поклащаха товарните платформи. Някои бяха отрупани с вързопи и чували, други пренасяха клетки, от които надзъртаха дечица с бледи лица, млади мъже и жени, смесени безразборно. Всяка шеста кола бе оборудвана с картечно гнездо, от което се оглеждаха бдително мъжаги със сивкава кожа, черни жакети и черни кожени шапки. Оръжията им имаха къси, широки дула и вероятно стреляха с куршуми. Имаше и такива с издължени, разширени накрая цеви, за които Рейт предположи, че са огнемети.

Рейт се обърна към Траз:

— Това не е ли керванът, който видяхме при река Йоба?

Младежът кимна мрачно.

— Ако го бяхме нападнали тогава, може би още щях да нося Онмале. Но не съжалявам. Никак не е лесно да си носител на Онмале. Нощем той ми шепнеше.

Десетина от тежкотоварните машини имаха триетажни сгради от черно напукано дърво, с куполи, палуби и сенчести тераси. Рейт ги огледа със завист. Какъв удобен начин да се прекосят безкрайните степи на Тчай! Един особено масивен фургон пренасяше цяла къща със зарешетени прозорци и обковани в желязо врати. През страничен прозорец поглеждаше млада жена с толкова необичайна красота, че омаята и сякаш сама по себе си притежаваше душевност, както емблемата Онмале. Жената имаше крехко тяло, а кожата й бе с цвета на пустинен пясък. Тъмната й коса се спускаше по раменете, очите й бяха златисто кафяви като топази. Носеше малка червена шапка, тъмночервена туника и набръчкани, тук-там изцапани панталони от бял плат. Докато фургонът се клатушкаше край тях, тя погледна към тримата пътници. За един кратък миг очите на Рейт срещнаха нейните и той остана вцепенен от безкрайната тъга, която излъчваха. Фургонът отмина. На отворената врата от задната страна стоеше висока жена с мрачно изражение, искрящи очи и късо подстригана прошарена коса. Завладян от любопитство, Рейт поиска обяснение от Анахо, но той или не знаеше нищо, или не желаеше да говори.

Тримата последваха кервана покрай укрепените зъбери и стигнаха просторен, насипан с пясък двор. Водачът на кервана, дребен и енергичен старец, подреди фургоните в три редици, като товарните платформи бяха непосредствено до складовете, след това идваше ред на клетките с роби и казармите и накрая — най-отвън — каретите с картечните гнезда, чиито оръжия бяха обърнати към степта.

В другия край на двора се издигаше двуетажна глинена къща със скосени стени. На първия етаж беше разположен ханът, кухнята и залата за хранене, на втория имаше тесни стаи с врати и прозорци към терасата. Тримата пътници откриха ханджията в гостната — плещест мъж с черни ботуши и кафява престилка, кожата му беше сива като дървесна пепел. Той повдигна вежди и огледа внимателно Траз с неговото чергарско облекло, после някога разкошните, а сега дрипави одежди на Анахо и накрая прилепналите, земни дрехи на Рейт, след което обяви, че има достатъчно място да ги настани, и дори се съгласи да им намери нови дрехи.

Спалните помещения бяха по-скоро тесни и продълговати килии, които едва побираха нар от плетени около дървена рамка каиши, тънък сламеник, долап с мивка и кана с вода. След пътешествието през степта условията изглеждаха почти луксозни. Рейт се изкъпа, избръсна се с ножа от аварийния комплект и се издокара в новите дрехи, в които се надяваше да не изглежда тъй подозрителен: широки панталони от кафеникаво сив плат, риза от бяла, ръчно тъкана материя и черна жилетка. Той излезе на терасата и огледа прашния двор. Колко далечен му се струваше сега предишният му живот на Земята! Сравнен с причудливата разнородност на Тчай, той изглеждаше скучен и безцветен — и въпреки това все така желан. Рейт не можеше да не признае, че първоначалното му отчаяние вече не бе така мъчително. Новият му живот, въпреки цялата си несигурност, бе изпълнен с разнообразни приключения. Погледна към далечния край на двора, където бе спряла платформата с обкованата в желязо къща. Нямаше никакво съмнение, че момичето е затворник. Каква ли съдба я очакваше, та на лицето й бе изписана подобна мъка?