Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Тоест в страната на сините часки. Но това вече го знаехме.

Рейт извърна замислен поглед в тази посока.

— Не искаме да поемем на юг към блатата, нито да се върнем в гората. Какво има на изток, отвъд степта?

— Не зная. Предполагам, че там е Драскадският океан. Но той е много далече.

— От там ли идват керваните?

— Коуд е на един залив, който е свързан с Драскадия. Между тях са Аманската степ, хората емблеми и разни други племена — войните хвърчила, лудите секири, берловите тотеми, жълтогръбите и още, за които не знам почти нищо.

Рейт се замисли. Разузнавателният кораб бе откаран на северозапад от сините часки. Като че ли това бе най-приемливата посока.

Траз се унасяше в дрямка, отпуснал брадичка на гърди. Докато носеше Онмале, той притежаваше строг и решителен характер, ала сега, когато душата му бе освободена от бремето на емблемата, бе станал разсеян и тъжен, далеч по-затворен, отколкото Рейт смяташе за естествено.

Клепачите на Рейт също бяха натежали от умора — слънцето препичаше приятно, мястото изглеждаше безопасно… Ами ако се появи отново берлът? Рейт разтърси глава, за да се събуди. Докато Траз спеше, той си подреди наново багажа.

Траз се събуди. Погледна смутено Рейт и се изправи.

Рейт също се надигна и без да се уговарят, двамата се отправиха на северозапад. Беше късна сутрин и слънцето вече бе ярък диск в небето. Въздухът бе приятно прохладен и за първи път от пристигането си на Тчай Рейт почувства приповдигнато настроение. Раните му бяха заздравели, беше възвърнал част от снаряжението си, имаше най-обща представа къде се намира корабът — неоценими подобрения в досегашното му положение.

Двамата вървяха с равномерна крачка през степта. Скоро гората зад тях се превърна в зелено петно, във всички останали посоки хоризонтът беше пуст. По пладне спряха да похапнат, дремнаха за малко и отново се отправиха на северозапад.

Слънцето се скри зад група ниски облаци, обагряйки върховете им в бакърено. В откритата степ нищо не можеше да им послужи за убежище — тъй като не им оставаше друго, те продължаваха да вървят.

Нощта бе тиха и спокойна, далече от изток долетя воят на степни кучета, но никой не ги обезпокои.

На следващия ден те привършиха храната и водата от торбите, който Траз бе взел от лагера, и започнаха да се прехранват с плодовете на пътниче и да утоляват жаждата си от мъзгата на ватака — плодовете бяха безвкусни, мъзгата — възкисела.

На сутринта на третия ден забелязаха бяло петно да се носи из небето на запад. Траз се просна зад един нисък храст и даде знак на Рейт да направи същото.

— Дирдири! Излезли са на лов!

Рейт извади визоскопа и го насочи към летящия обект. Опрял лакти на земята, той зададе увеличение от петдесет диаметра, отвъд което трептенето на въздуха смущаваше образа. Видя издължен и плосък корпус на въздушен кораб, който се стрелкаше в небето върху екстравагантни спойлери и причудливи полумесеци — по-скоро естетична приумица, отколкото утилитарен дизайн. Върху корпуса бяха приклекнали четири фигури, в чиито бледи силуети той разпозна дирдири и дирдирхора. Въздухолетът следваше маршрут, приблизително успореден на техния, и в момента бе на няколко мили в западна посока. Рейт бе озадачен от тревогата на Траз.

— И какво ловят? — попита той.

— Хора.

— Заради удоволствието?

— Заради удоволствието. А също и за храна. Те ядат човешко месо.

— Как бих искал да имам този кораб — промърмори Рейт. Той се изправи на крака, без да обръща внимание на трескавите протести на Траз. Но дирдирският въздухолет се изгуби на север. Траз се успокои, макар че не преставаше да шари с очи из небето.

— Понякога се издигат нависоко и оглеждат земята, докато открият самотен пътник. Тогава се спускат стремглаво като периалти, улавят го с въже или го обграждат с електрическите си мечове.

Те продължиха да вървят на северозапад. По залез-слънце Траз отново стана неспокоен, по причини, които Рейт не можа да разбере, макар че в обкръжаващия ги пейзаж се долавяха неуловими, но зловещи нотки. Слънцето, забулено в мъгла, беше малко и бледо и хвърляше призрачно сияние върху безкрайната степ. Не виждаха нищо, освен собствените си издължени сенки, но докато вървяха, Траз непрестанно се озърташе и дори от време на време се връщаше назад, за да се ориентира по собствените им дири. Накрая Рейт попита:

— Какво търсиш?

— Някой ни следва.

— Така ли? — Рейт се обърна и огледа степта. — Откъде знаеш?