Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Вярно! На всичко отгоре се довлече с нас, за да ни провали нападението. След като тук винаги сме успявали!

Гневни погледи стрелкаха Рейт, който се опитваше да изглежда незабележим. Вождовете се събраха на съвет.

— Нищо няма да постигнем, само ще покрием полето с мъртви войни и ще потопим емблемите в река Йоба.

— Щом е тъй, дали да не опитаме да нападнем през нощта?

— Не. Охраната им е нащрек. Техен командир е Баоджиян, а той никога не рискува! Дано душата му иде на Браз!

— И какво излиза — три месеца напразно чакане!

— По-добре така, отколкото да загазим. Да се връщаме в лагера. Жените вече са събрали багажа, потегляме на изток към Мераган.

— Че там е още по-голяма мизерия, отколкото на запад! Какъв отвратителен късмет!

— Знаменията! Знаменията! Всичките бяха лоши!

— Обратно в лагера значи — тук няма работа за нас!

Войните извърнаха животните и без да поглеждат назад, препуснаха право на юг в степта.

Рано същата вечер, все още ядосани, те пристигнаха в лагера. Жените, които бяха събрали багажа, бяха обсипани с проклятия, задето не им поднесли веднага вечеря и бира. След кратка словесна престрелка и едните, и другите най-сетне се усмириха.

Траз Онмале кръстосваше неспокойно из лагера, докато Рейт бе пренебрегван демонстративно от всички. Войните се наядоха с видим апетит, като не спираха да мърморят през цялото време, после, изтощени и обезсърчени, се наредиха около огъня.

Аз вече грееше на тъмния небосвод, но сега в небето се появи и синята луна Браз, която се насочи право към Аз. Шаманите първи забелязаха това и се надигнаха изплашени, сочейки с ръце нагоре.

Луните се сближиха, изглеждаше сякаш всеки миг ще се сблъскат. Войните нададоха ужасени викове. Но Браз застана пред розовия диск и го засенчи напълно.

— Така да бъде! Така да бъде! — провикна се към небето главният шаман.

Траз Онмале се обърна и се отдалечи бавно към мрака, където случайно се намираше и Рейт.

— Каква е тази глъчка? — попита той.

— Не видя ли? Браз надви Аз. Утре вечер ще трябва да отида на Аз, за да изкупя нашите грехове. Без съмнение ти също ще отпътуваш — за Браз.

— Искаш да кажеш — с огън и катапулт?

— Ами да. Трябва да съм щастлив, че носих Онмале толкова дълго. Предишният носител бе на половината на моята възраст, когато го пратиха на Аз.

— И смяташ ли, че този ритуал има някаква практическа стойност?

Траз Онмале се поколеба.

— Това е нещо, което всички очакват — ще поискат да си прережа гърлото до кладата. Не ми остава друго, освен да се подчиня.

— В такъв случай най-добре да тръгнем още сега. Скоро ще заспят като талпи. Когато се събудят, вече ще бъдем далече от тук.

— Какво? Само двамата? И къде ще идем?

— Не знам. Няма ли някоя страна, където хората да живеят, без да се избиват?

— Може и да съществува подобно място. Но не в Аманската степ.

— Да можех да си върна разузнавателния кораб и да имах късмет и време да го поправя, бихме могли да напуснем Тчай и да се върнем на Земята.

— Невъзможно. Часките взеха кораба. За теб той е изгубен завинаги.

— От това се боях. Както и да е, най-добре да тръгнем още сега, щом утре ще бъдем обречени на смърт.

Траз Онмале не сваляше поглед от луните.

— Онмале ми нарежда да остана. Не мога да му противореча. Той никога не е бягал — винаги е изпълнявал дълга си чак до смъртта.

— Доброволното самоубийство едва ли влиза в дълга — възрази Рейт. Той посегна неочаквано, смъкна шапката на Траз Онмале и откъсна емблемата. Траз извика така, сякаш бе изпитал остра болка. Облещи се в Рейт.

— Какво направи? Да докоснеш Онмале, е равносилно на смърт!

— Вече не си Траз Онмале, сега си само Траз.

Младежът сякаш се смали, вече нямаше доскорошния наперен и самоуверен вид.

— Ами добре — прошепна смирено. — Но не ме е страх да умра — сетне огледа лагера. — Ще трябва да тръгнем пешком. Ако се опитаме да сложим юзди на скакуните, те ще се разцвилят и ще пробудят всички. Чакай ме тук. Ще ида да взема наметала и храна. — Траз потъна в мрака, оставяйки Рейт с емблемата Онмале.

Рейт я погледна на светлината на луните и за миг му се стори, че емблемата също го гледа, че издава заповеди с неразбираемо съдържание. Рейт издълба дупка в земята и пусна Онмале вътре. Но емблемата сякаш потрепваше, надаваше беззвучен вик на отчаяние и докато я покриваше с пръст, го завладя усещане за вина, а когато най-сетне се надигна и изтърси ръце от пръста, по гърба му се стичаха ледени капки пот.