Джак Ванс: Градът на часките. Слуги на уонките

На Рейт му се стори, че Траз Онмале се държи по този начин само за да отклони вниманието на всички от неприятната заповед, която бе дал на касапина и която впоследствие бе отменил.

През целия ден разчлененото тяло на Осом, който доскоро носеше емблемата Вадуз, тлееше в специална метална пещ и вятърът разнасяше отвратителна смрад из лагера. Междувременно войните вдигнаха маскировъчното покривало на огромния катапулт, запалиха двигателя на влекача и го изкараха в центъра на селището.

Слънцето се спусна зад купчина от графитно пурпурни облаци, залезът бе като гневен ескиз в алено и кафяво. Трупът на Осом бе изгорял напълно, огънят се бе превърнал в пепел. След като цялото племе се събра около катапулта, главният шаман коленичи до огнището и размеси пепелта с животинска кръв, а получената тъмночервена каша изсипа в метална кутия, която постави в предния край на огромната стрела на катапулта.

Шаманът погледна на изток, където вече се бе появила пълната розова луна Аз. Той разпери ръце и се провикна към нея:

— О, Аз! Съдниците отсъдиха делата на този човек и го обявиха за добродетелен! Той е Осом, този, който носеше Вадуз. Приготви се, Аз! Изпращаме ти Осом!

Войните при катапулта задействаха механизма. Огромната ръка се завъртя във въздуха, еластичните въжета затрептяха от напрежение. Стрелата с пепелта на Осом бе насочена право към Аз. Племето подхвана стенещ напев, който бързо се въздигаше във всеобщ вой.

— Напред към Аз! — извика шаманът.

Катапултът издаде едно тътнещо тунг-туанг! Стрелата излетя, твърде бързо, за да бъде видяна с просто око. Миг по-късно високо в небето се появи яркобяло сияние и публиката нададе възторжени викове.

В продължение на половин час хората от племето стояха, загледани към Аз. Дали завиждаха на Осом, зачуди се Рейт, задето сега е заел мястото на Вадуз на Аз. Той местеше поглед сред зрителите, сега само тъмни силуети, докато осъзна, че неволно търси момичето, заради което се бе случило всичко това.

На следващия ден отново пратиха Рейт да събира фураж, или по-скоро изсъхнали листа, от които изтичаше гъст, подобен на парафин, тъмночервен сок. Въпреки че работата не му беше приятна, Рейт беше доволен, че поне за известно време ще се откъсне от монотонния живот в лагера.

Ниските хълмове се простираха докъдето му стигаше погледът, поредица от заоблени върхове в черно и кехлибарено, под ветровитото небе на Тчай. Рейт погледна на юг, към черната линия на гората, където все още се намираше пилотското кресло, поне така се надяваше. При първа възможност смяташе да поиска от Траз Онмале да го отведе на мястото… Внезапно почувства, че някой го наблюдава. Рейт се завъртя рязко, но не видя никого.

Все още нащрек, като се оглеждаше незабелязано с крайчеца на окото, той продължи да събира листа и да ги трупа в кошниците, които носеше с кобилици на рамо. Ето че стигна една долчинка, с ниски храсталаци, чиито синьо-червени цветове приличаха на разпалени пламъчета. Той зърна някакво движение сред храстите. Оказа се, че е момичето със сивата роба, което се преструваше, че не го забелязва. Рейт се спусна към нея и двамата застанаха един срещу друг. Момичето се усмихваше и пристъпваше смутено от крак на крак, сплела свенливо пръсти.

Рейт се пресегна и я улови за ръцете.

— Ако се срещаме и станем приятели, може да си имаме неприятности — рече той.

Момичето кимна.

— Зная… вярно ли е, че си от друг свят?

— Да.

— И как е там?

— Трудно е да се опише.

— Шаманите са глупаци, нали? Мъртвите не отиват на Аз.

— Съмнявам се.

Тя го доближи.

— Направи го отново.

Рейт я целуна. Но после я улови за раменете и я побутна назад.

— Не можем да бъдем любовници. Това ще ти донесе нещастие и още мъчения…

Тя сви рамене.

— Не ме е грижа. Искам да отида с теб на Земята.

— Де да можеше — въздъхна Рейт.

— Хайде пак го направи — подкани го момичето. — Само още веднъж… — внезапно извика тихо и погледна над рамото на Рейт. Той се извърна и забеляза, че храстите помръдват. Чу се свистене, приглушен удар и сърцераздирателен вик на болка. Момичето се свлече на колене и тупна на една страна, притиснала с ръце окървавената стрела, която стърчеше от гърдите й. Рейт нададе пресипнал вик, озъртайки се като побъркан.

Наоколо не се виждаше жива душа. Рейт се наведе към момичето. Устните й мърдаха, но той не успя да чуе какво му казва. Тя въздъхна и застина неподвижно.

Още известно време Рейт не можеше да откъсне поглед от трупа, докато в душата му клокочеше неистова ярост. Накрая приклекна, вдигна я на ръце — тежеше по-малко, отколкото очакваше — и я отнесе обратно в лагера, като се олюляваше от усилието. Занесе я право при навеса на Траз Онмале.