Джак Ванс: Градът на часките. Слуги на уонките

— Решението ми се струва прекалено сурово — заяви спокойно Рейт. — В края на краищата не съм причинил зло никому.

Траз Онмале направи жест с ръка, за да покаже, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Засега ще отложа това решение.

Рейт упражняваше обездвижените си крайници и упорито изучаваше езика. Кратите, както научи, не се придържаха към определено място, а скитаха из просторната Аманска степ, която заемаше южната част на континента, известен като Котан. Те нямаха задълбочени познания за условията в другите части на света. Знаеха, че съществуват още континенти — Кислован на юг, Кхарчан, Качан и Ракх, от другата страна на света. В степта се срещаха и други чергарски племена, в блатата и горите на юг живееха великани и човекоядци, които притежаваха различни свръхестествени способности. Сините часки бяха завладели далечния запад на Котан, дирдирите, които предпочитаха по-студен климат, живееха в Хаулк, полуостров, който се простираше на юг и на запад от Кислован и доближаваше североизточния бряг на Кхарчан.

На Тчай имаше още една раса на пришълци, уонките, но хората емблеми не знаеха почти нищо за тях. С местен произход бе зловеща раса, известна като пнуми, а също и техните безумни роднини, фунгите, за които кратите говореха неохотно и с опасение, снижаваха гласове и поглеждаха боязливо през рамо.

А времето течеше: дни, изпълнени с причудливи събития, нощи на отчаяние и копнеж по Земята. Костите на Рейт започнаха да зарастват и той се зае незабелязано да изучава лагера.

Около петдесетина навеса бяха вдигнати в подножието на хълма и покривите им се допираха, така че откъм небето да наподобяват гънки на местността. Отвъд навесите бяха струпани цял куп огромни, шестколесни товарни коли с двигатели, загърнати с маскировъчни покривала. Рейт беше дълбоко впечатлен от размерите на тези превозни средства и щеше да ги огледа по-внимателно, ако не беше сюрията дечурлига, които го следваха навсякъде и наблюдаваха всеки негов жест. Те усещаха интуитивно, че е различен, и това разпалваше любопитството им. Войните, за разлика от тях, не му обръщаха внимание — мъж без емблема не беше нещо повече от призрак.

В далечния край на лагера Рейт се натъкна на гигантска машина, монтирана върху влекач — огромен катапулт, чието изхвърлящо рамо бе поне десет метра дълго. Обсадна машина? От едната му страна бе изрисуван розов диск, от другата — син, и Рейт предположи, че това са изображения на луните Аз и Браз.

Минаваха дни, превръщаха се в седмици, в месец. Рейт не можеше да си обясни бездействието на племето. Нали бяха чергари, защо се задържаха в този лагер? Всяка сутрин четиримата съгледвачи изчезваха с моторите си, докато черното хвърчило увисваше над лагера и краката на наблюдателя се поклащаха безпомощно в небето. Войните очевидно проявяваха нетърпение и убиваха времето, като се упражняваха с оръжията си. А те бяха три вида: дълги и гъвкави рапири с пробождащ връх и режещо острие като опашката на скат; арбалет, задвижван от еластични въжета и изстрелващ къса переста стрела, и неголям триъгълен щит със заточени и издължени ръбове и остри като бръснач страни, изпълняващ едновременно ролята на отбранително и нападателно оръжие.

В началото за Рейт се грижеше осемгодишна хлапачка, сетне грохнала старица с набръчкано лице и накрая едно момиче, което щеше да е хубаво, ако не беше така меланхолично. Момичето беше на около осемнайсет години, с фини черти и великолепна руса коса, сплетена на плитки. Ходеше боса и беше облечена в роба от груб сивкав плат.

Един ден, когато Рейт седеше на пейката, момичето мина покрай него. Рейт я улови за кръста и я придърпа на коляно. Тялото й ухаеше на треви и папрат, на степен мъх и едва доловим мирис на влажна вълна. Тя го попита с дрезгав и разтревожен глас:

— Какво искаш от мен?

След това понечи да се изправи. Рейт намираше топлината на тялото й за особено примамлива.

— Първо ще махна сламките от косата ти… чакай, не се дърпай — тя се отпусна и го погледна с крайчеца на окото — изненадана, покорна и неспокойна. Рейт среса косите й с пръсти. Момичето седеше притихнало.

— Ето така — рече той накрая. — Сега си много по-хубава.

Момичето изглеждаше като в унес. Помръдна леко и бавно се изправи.

— Трябва да вървя — заяви припряно. — Някой може да ни види — но продължаваше да пристъпва от крак на крак. Рейт понечи да я дръпне обратно, но размисли и я пусна.

На следващия ден тя отново се завъртя около него и този път косата й беше сресана и чиста. Спря недалеч и го погледна през рамо. Рейт си спомни с тъга колко пъти му се бе случвало и други момичета да го поглеждат по този начин — на Земята. В неговия свят момичето щеше да се смята за красавица, а тук, в Аманската степ, тя едва ли имаше представа от подобни неща… Протегна й ръка, тя се приближи, сякаш притегляна въпреки волята си, което вероятно бе самата истина, защото познаваше добре обичаите на племето си. Рейт положи ръка на рамото й, сетне я плъзна около кръста й и я целуна. Тя изглеждаше озадачена. Рейт я попита усмихнато: