Катрин Курц - Възходът на Дерините

Но и Дънкан също се бе извърнал да наблюдава. Острият му поглед напомняше на Морган да не се притичва на помощ на момчето.

Щом Келсън приклекна на пети и допря ранената ръка до гърдите си, той започна да свети с бледа, призрачна златна светлина. Сиянието се усилваше и внезапно момчето застина на място и престана да стене. Докато компаньоните му бездиханни го наблюдаваха, очите на младия крал примигаха и се отвориха със стъклен блясък, втренчени, взрени в предметите, които можеше да забележи.

Светлина… болка… вихрени цветове… пронизваща болка… студено треперене — от какво?… Болката утихва… сега съм по-добре… Вижте!… Цветове… вихрушка… лица… светло… тъмно… световъртеж… тъмнина… Татко!… Тъмнината!… Татко… тъмнината…

Татко, тъмнината…

Изведнъж тънкото тяло се свлече бавно на пода. Светлината около него изчезна.

— Келсън! — извика Морган, трескаво извръщайки лицето на момчето към светлината и опипа пулса му. — Келсън, добре ли си?

Дънкан също коленичи до него и пръстите на Морган напипаха онова, което търсеха: дори в отпуснатото тяло пулсът се засилваше. Той повдигна един от клепачите на момчето и видя, че зеницата реагира на светлината.

Пулсът зачестяваше.

— „Дясната ръка на Бога го е поразила със своята мощ“ — прошепна Дънкан и се прекръсти. — Той няма да умре, а ще живее.

Дънкан се пресегна към лявата ръка на момчето и внимателно издърпа Лъвската брошка, после загърна ръката му в копринената си бяла кърпичка.

— Мислиш ли, че подейства? — попита Морган, като повдигна главата и раменете на момчето и го загърна по-плътно със светлочервения плащ.

Дънкан кимна и свали епитрахила си.

— Струва ми се, да. Твърде рано е още да се каже със сигурност, но той проявява всички верни признаци. — Дънкан приближи епитрахила до устните си, после го преметна с леко движение на олтара и се запъти към тайната вратичка. — Едно е сигурно. Случи му се много повече, отколкото само пробива на дупката в ръката. Трябва да го запитаме, след като дойде на себе си.

Когато Дънкан активизира вратата, Морган вдигна безжизненото тяло на Келсън на ръце, обгръщайки още веднъж червения плащ по-плътно около младия си довереник. Дънкан вдигна мечовете от пода, огледа още веднъж светилището, после отмести гоблена, за да прекрачи отново в кабинета си.

Скоро той и Морган се промъкваха през тайния проход към покоите на Келсън.

— Не разбирам как са минали покрай нас, без да ги забележим!

Говорещият запали свещ и я втъкна в свещника до леглото на Келсън, после се извърна към двамата си компаньони.

— Мислех, че си наблюдавал внимателно, Лорънс.

Накрая Лорънс прибра меча в ножницата си, после отхвърли плаща от раменете си, при което качулката му се свлече от главата.

— Не мога да си го обясня, милорд. Не съм виждал никого от този следобед, когато принцът и Негово Благородие влязоха в стаята. — Той се приближи до камината и разръчка въглените с върха на ботуша си, после сложи няколко пъна в слабо тлеещия огън.

— Добре, ако питате мен — рече третият мъж, който също свали меча си, — радвам се, че не са тук. Не съм сигурен, че е уместно да посегнеш на лорд Аларик. В края на краищата, той е наш законен владетел. — Той внимателно приседна на крайчеца на кралското ложе и леко приведен, го огледа, после бързо се изправи и се втренчи с остър поглед в Лорънс.

— Мислите ли, че има друг изход от тази стая? — попита Лорънс и подозрително огледа мястото от удобната си позиция край огъня. — Чувал съм слухове за разни тайни проходи и тем подобни. Мислите ли, че са излезли по такъв начин?

Едгар, първият мъж, който бе заговорил, се намръщи и се замисли над тази възможност. Макар че беше благородник и един от васалите на Морган, той не се отличаваше с особени умствени качества. Изпълняваше акуратно задълженията си на пазител на границите и бе добър войник, но що се отнасяше до мисловните способности, от него се изискваше безкрайно усърдие. Накрая той поклати глава и извади меча си.

— Да, това е възможно. И ако е вярно, то те могат да се върнат тук всеки момент.

Той закрачи подозрително из стаята, мушкайки с острието си по ъглите, а третият мъж се приближи предпазливо до огъня.

— Наистина ли мислите, че лорд Аларик е пленил нашия млад господар, както мълвят злите езици? Достатъчно ни е, че може да убие хората на краля, но когато заплашва самия му живот, това е друга работа.

— И двете дела са практикувани от една и съща зла воля! — тросна се Едгар и заобикаля из стаята като звяр в клетка. — Той няма право…