Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Сега слушай, Келсън. Ще започна да изричам кратка серия от молитви, на които ти и Аларик ще се включвате където трябва. След това ще се приближа към вас и ще ви дам специалната си благословия. А после ще се върна при олтара и ще произнеса: „Господи, нека бъде Твоята воля“. Това ще бъде сигнал за вас да започнете.

Морган навлажни закопчалката на брошката с течността и я покри с предпазващо парченце памук.

— А какво ще правя аз? — попива той като взе лявата ръка на Келсън и я избърса отгоре и отдолу. — Трябва ли да върша нещо или просто ще наблюдавам?

Дънкан поклати глава.

— Не. И каквото и да се случи, не бива да го докосваш или да правиш опит да му помогнеш, докато не свърши реакцията. Разполагаме с фантастично количество енергия и ако се намесиш, просто ще го убиеш.

— Разбирам — отвърна Морган.

— Добре. Имаш ли някакви въпроси, Келсън?

— Не, отче.

— Добре.

Дънкан се изправи и се вгледа за миг в Келсън, после се усмихна и му се поклони. След това се обърна и изкачи трите малки стъпалца към олтара.

Келсън наблюдаваше с широко отворени очи как Дънкан коленичи, целуна олтарния камък, после протегна ръце от двете му страни с обигран жест.

— Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu tuo.

— Oremus.

Докато устните на Дънкан се движеха в молитва, Морган прокрадна поглед към Келсън от лявата му страна. Коленичило, момчето изглеждаше спокойно и ужасно младо и уязвимо. Морган не се страхуваше за себе си. Той и Дънкан можеха да се защитят, сигурен бе в това, от всяко зло, което биха могли неволно да предизвикат. Но Келсън, смъртно момче, толкова беззащитно…

Разбира се, навярно нямаше причини за паника, възможно бе дори Окото на Ром, блестящо в лявото ухо на момчето, да осигури някаква защита, ако се наложеше, но при все това… Келсън бе толкова млад, толкова доверчив. Морган изпитваше задоволство, че принцът и не подозираше съмненията, които ги бяха обхванали с Дънкан през последния час. Сега момчето се нуждаеше само от доверие и сигурност. Нямаше място за съмнения.

Морган насочи вниманието си към олтара и забеляза, че Дънкан е свършил с молитвите си — необходимо условие за това, което трябваше да последва. Свещеникът се поклони още веднъж пред олтара и се извърна с лице към тях.

— Per omnia saecula saeculorum — пропя той.

Морган и Келсън отвърнаха с тържественото „амин“.

След това Дънкан слезе надолу по трите стъпалца до коленичилия Келсън. Постави ръце на челото му и отново заговори, този път със силен и решителен глас в тишината.

— Келсън Синил Рис Антъни Халдейн. Макар че връзките на пъкления свят те оплитат, макар че капаните на смъртта дебнат около теб, ти не бива да се страхуваш от никакво зло. С крилете си нашият Господ те обвива и под тях ти ще намериш убежище. — Той прекръсти главата на момчето.

— In Nomine Patris et Fils et Spiritus Sancti, Amen 4 4 В името на Отца и Сина и Святого духа, амин. — Б.пр. .

Щом момчето повдигна глава, Дънкан се пресегна и пое брошката с Лъва от Морган, махна предпазната обвивка на закопчалката и я положи в дясната ръка на Келсън.

— Смелост, мой принце — прошепна той, сетне наново се обърна към олтара и още веднъж разпростря над него ръце.

— Domine fiat voluntas tua 5 5 Господи, да бъде Твоята воля. — Б.пр. .

Ръцете на Келсън леко трепереха, когато насочи позлатеното острие към лявата си длан и постави връхчето му върху кожата си. Поколеба се за миг, мислено отстранявайки болката, която неминуемо щеше да последва.

После промуши острието в дланта си.

Болка! Изгарящ огън! Непоносимост!

Почувства внезапно изтерзаната си ръка като живо същество, отделено от него, предаващо експлодиращата болка в мозъка му подобно искрици от нажежено желязо, като влудяващата погледа слънчева светлина, проникваща в незасенчени очи. Почувства острието през ръката си като промушване на нож, горещо, студено, времето струващо му се безкрайно, докато иглата преминаваше през тъканта му, сухожилията, мускулите — почувства я да се плъзга между дребните костици на ръката си, видя крайчеца на острието, по-тъмно сега, да се появява от другата страна на дланта му.

Неволно се задъха, щом брошката се закрепи на ръката му, прогорила сякаш плътта й. Той се преви на две, тихо простена, докато ръката му не запулсира с ритъма на сърцето, после здраво стисна очи, щом в орбитите им и в главата му заизбухваха светлини.

Единственото, което Морган можеше да направи, бе да се въздържи да не се притече на помощ на младия си господар. Страдание бе изписано по цялото лице на момчето, болката неистово крещеше във всяка фибра на малкото му телце. Никога не бе изглеждал толкова безпомощен.