Катрин Курц - Възходът на Дерините

Свали ръце от гърдите си и преплете пръсти, сякаш искаше да си представи образа на Морган в пламъка на свещта.

Ако бе на негово място, Морган със сигурност не би се уплашил. Независимо какво го грозеше, Келсън бе уверен, че мъдрият и могъщ владетел на Дерините никога не би си позволил да се уплаши. Родените Дерини не изпитваха надеждите и страховете на смъртните хора.

А и отец Дънкан нямаше от какво да се бои. Освен че беше Дерини, той бе също така и свещеник, служител на Бога. Със силата на Дерините и могъществото на Бога какво можеше да му се случи сега? Наистина под закрилата на тези силни мъже какво зло можеше да го сполети? Само да не позволи на страха да го завладее…

Той подпря брадичка на ръката си и се взря в Лъва по-отблизо. Нямаше нищо трудно в онова, което трябваше да извърши, наистина. Той се пресегна към брошката и я обърна на другата й страна, за да разгледа закопчалката, после отново положи длан под брадичката си.

Не, това, което му предстоеше, нямаше да бъде чак толкова болезнено. Той бе обучен да понася рани, преживял бе злощастни ловни приключения, много по-болезнени от раничката, която щеше да му причини голямата златна брошка.

Разбира се, той не бе сигурен на какво може да се надява, след като извърши исканото от него. Според това, което бе прочел, нищо нямаше да се случи. Но след като баща му бе измислил ритуала и искаше да придобие силата му, поне нямаше да му навреди. Брайън се бе грижил за него — не, бе го обичал от цялото си сърце — нямаше съмнение в душата му.

Той мислено се поздрави, щом стигна до това заключение, когато вратата на кабинета леко се открехна и Дънкан и Морган влязоха вътре. И двамата мъже имаха уверено изражение, ала под спокойната им външност се долавяше напрежение, макар да излъчваха сигурност. Те знаеха, че Келсън е разтревожен.

Той се изправи и леко се усмихна, за да им подскаже, че вече не се страхува.

Дънкан вдигна свещника от масата, усмихна се и окуражително погали Келсън по раменете, не спирайки да крачи из стаята. Морган наблюдаваше как коленичи пред молитвения си стол и сетне взе брошката с Лъва и мускалчето със светлозелената течност. Той отправи поглед към Келсън.

— Дънкан приготвя мястото, мой принце — тихо промълви той. — Готов ли си?

Келсън кимна и спокойно се изправи.

— Готов съм.

До молитвения стол Дънкан внимателно се пресегна към облегалките за ръцете и натисна ред скрити приспособления. Щом стори това, част от стената зад гоблените внезапно се отмести, всмуквайки гоблена в отвора. Сетне отново повтори процедурата и отворът се разшири. Дънкан се изправи и се отдръпна встрани, правейки знак на Келсън и Морган да влязат.

Светилището бе твърде малко, може би наполовина на стаята, която току-що бяха напуснали. Когато стената се затвори с шум зад гърба им и Дънкан се приближи до срещуположния край със свещта, видяха, че стените и таванът са осеяни с фрески, описващи житията на различни светци. Бе използван златен варак, за да се увеличи релефното изображение на стенописите, и той поемаше и отразяваше светлината, от което фреските блестяха като осветени отвътре.

Зад мъничък олтар стената бе оцветена в тъмносиньо и изпъстрена с малки златни звездици. Инкрустирано кехлибарено разпятие висеше от тавана над олтара, поддържано от тънки телени жички, сякаш летеше сред звездното небе. Когато Дънкан запали свещите на олтара, полираните повърхности хвърлиха добавъчно осветление. А вляво от олтара едно-единствено запалено кандило висеше на дълга верига, пръскайки светлочервени отблясъци върху кехлибареното разпятие.

В средата на помещението бяха поставени два по-малки молитвени стола, върху които Келсън и Морган заеха места, щом Дънкан наведе глава пред олтара и изпадна в мълчалива медитация.

Морган остави брошката и мускала на пода между тях, после разкопча колана с меча си и спокойно го пусна в краката си, като даде знак на Келсън да стори същото. Съмняваше се, че в действието му има някакъв смисъл, но нямаше защо да се поемат безсмислени рискове. Традицията да се влиза невъоръжен в Божия дом бе древна и силна. Някога и някъде тя е имала своя истински смисъл.

Щом Келсън пусна меча си на каменния под, Дънкан привърши с медитацията си и се присъедини към двамата.

— Струва ми се, че сме готови да започнем — изрече той с нисък глас и застана на едно коляно пред Морган и момчето.

— Аларик, ако си приготвил брошката… — посочи той към мускала със зеленикавата течност.