Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

Четиримата слязоха на вечеря. Харви се нахрани здраво със задушена риба, пържена риба с картофи и лук и заспя дълбоко, малко след като Манюел извади от един сандък модела на „Луси Холмз“, първия кораб, с който беше тръгнал по море, и започна да обяснява кое въже за какво служи. Харви не помръдна, когато Пен го сложи в леглото.

— Трябва да са нещастни, много нещастни майка му и баща му, които мислят, че е умрял — промълви Пен, като се взираше в лицето на момчето. — Да изгубиш дете — живо дете!

— Стани оттук, Пен — рече Ден. — Иди отзад и си довърши играта с чичо Солтърс. Кажи на татко, че ще дежуря заради Харви, ако няма нищо против. Съвсем е изтощен.

— Много добро момче — намеси се Манюел, като събу ботушите си, след което изчезна в сянката на долната койка.

Ден се засмя, но смехът му завърши с хъркане.

Навън беше мъгливо и ветровито. Мъжете удължиха вахтите си. Камбаната известяваше смяната им. Шхуната с мъка си пробиваше път, борейки се с вълните. Коминът съскаше и пращеше, когато пръските вода стигаха до него. Момчетата спяха, а в същото време Диско, Дългия Джек, Том Плат и чичо Солтърс, всички поред се разхождаха по палубата — назад, за да нагледат щурвала, напред, за да проверят дали котвата държи, или да отпуснат още малко въжето, та да не се протърка, или за да се взират в неясния й отблясък при всяко завъртане.

Харви се събуди, когато първата вахта още закусваше. Вратата на бака се блъскаше и всеки сантиметър на шхуната пееше своята песен. Зад малкия камбуз в отблясъците на огъня масивното тяло на готвача пазеше равновесие. При всяко ново гмуркане на кораба кухненските съдове се удряха и дрънчаха върху дървената лавица над печката. Треперещ, бакът се катереше нагоре и надолу по вълните, издигаше се поривисто, а след това се спускаше стремително към морските бездни. Чуваше се как разлютеният нос плющи и разпаря вълните, секунди затишие — и разкъсаните вълни се стоварваха отново върху палубата като залп остри сачми. Следваше неясният звук от котвата в клюза, брашпилът скърцаше, отклонение, ритане и „Тук сме“ събираше сили, за да повтори движенията.

— На брега — чу се гласът на Дългия Джек, — хората си имат работа и я вършат във всяко време. А ние избягахме от флота, нямаме работа и това е истинска благодат. Лека нощ на всички! — като огромна змия той се плъзна от масата към койката и запуши. Том Плат последва примера му. Чичо Солтърс и Пен се изкачиха нагоре по стълбата, за да поемат вахтата, а готвачът сервира на втора смяна.

Те се измъкнаха от леглата, когато първата смяна си легна, протегнаха се и се прозинаха. Ядоха до насита, след това Манюел напълни лулата си със силен тютюн, седна между стълба и първата койка, подпря краката си на масата и се усмихна нежно и лениво към пушека. Изтегнат по дължината на леглото, Ден разтягаше един акордеон с позлатени ръбове на меха, чиито мелодии се извиваха нагоре-надолу в ритъма на люлеенето на „Тук сме“. Готвачът беше затиснал с раменете си долапа, където държеше пържената риба с картофи и лук (Ден много ги обичаше), с едно око следеше да не падне много вода върху печката, а общата задушлива миризма не се поддаваше на описание.

Харви размишляваше и се питаше дали не е тежко болен и на края пропълзя в койката, най-мекото и сигурно място. В това време Ден подхвана „Не искам да играя във вашия двор“ толкова вярно, колкото позволяваше рязкото клатене на кораба.

— Дълго ли ще продължава това? — обърна се Харви към Манюел.

— Докато времето се поуспокои и успеем да излезем за риба. Може би още два дена. Не си ли доволен? А, какво ще кажеш?

— Ако това се беше случило преди седмица, веднага щях да се разболея, а сега почти нищо ми няма.

— Така е, защото ставаш рибар. Ако съм на твое място, като стигнем Глостър, ще запаля две-три големи свещи за щастие.

— На кого да запаля свещи?

— Пред Девата в нашата църква. Тя винаги е пазила рибарите. Затова толкова малко от нас, португалците, се давят.

— Ти, значи, си католик?

— Аз съм от Мадейра. Не съм от Порто Рико. В такъв случай баптист ли да стана? А, какво ще кажеш? Когато се връщам в Глостър, паля свещи — две-три и повече. Добрата Дева никога не ме забравя мене, Манюел.

— Аз не мисля така — обади се Том Плат от леглото си, драсна клечка кибрит и пламъчето освети белязаното му лице. — Ясно, че морето си е море, а животът си върви и каквото има да става — добро или лошо — ще стане, независимо дали палиш свещи, дали даваш по-големи подаръци или съвсем нищо.