Агоп Мелконян - Убийство в Ню Бабилон (Фантастична пародия)

Блез също понечи да разкаже своя живот, но Съдията го прекъсна: за теб знаем толкова много, че дори няма нужда от допълнителни факти. Знаем например, че не понасяш празности, затова може би не обичаш Кмета, макар да го прикриваш като вродено заболяване, за което имаш и медицинска бележка от доктор Хипократус, но това е друг въпрос. Знаем също, че обичаш да показваш на Кмета един точно фиксиран пръст, най-дългия от всички пръсти на ръката, което в повечето случаи е непочтено, колкото и трябва. Знаем също твоето твърдение, че човекът е мислеща тръстика, което низвергва хомо сапиенса до нивото на ботанически обект; че също си основател на сметачната техника, на градския транспорт, както и автор на безотговорни писания като „Писма до един провинциалист“ и цял том „Мисли“, което е вече много повече.

След този порой от обвинения Блез изгуби всякаква надежда. Той само допълни, че всичко това е вярно, но то не накърнява самочувствието му на човек, защото човекът стои над всичко, а над него е надеждата. И тук, сякаш за да направи положението си съвсем безнадеждно, той изрече някакво изречение от Хегел: величието и могъществото на човешкия дух са толкова големи, че той не може никога да ги надцени. Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата не само надценяват духовете и се мислят за тръстики, но и показват пръсти на сметачната техника и градския транспорт, следователно са релативисти, талмудисти и нудисти и трябва да си получат заслуженото.

Отново бе дадена думата на Обвинителя за въпроси и той попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Блез отвърна, че човек крачи, без да се замисля, защото ходенето е мозъчен автоматизъм, от което обвинението заключи, че пред нас са закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства и тъй нататък.

После се случи нещо съвсем неочаквано — ангелчето, което бе кацнало на рамото на Йоасаф и нежно пърхаше с крилца, заяви с безполов глас, че иска да се яви пред съда в ролята на обществен защитник. Съдията отказа по споменатата по-горе причина — ангелчетата не са юридически лица и са под всички възможни форми на запрещение. Ангелчето възрази, че има всякакви ангелчета, не трябва с лека ръка да се привеждат към най-малък общ знаменател, някои са специалисти, имат завършено светско образование и диплом за зрелост — то например било завършило далекосъобщителна техника. И за какъв дявол ви е тази техника? — попита Съдията. Обяснено му беше, че първо, не за дявол, а за ангел, защото дяволите са в друг сектор, и второ — как за какво, ами че аз съм ангел вестител! А може ли ангел вестител да не е завършил далекосъобщителна техника? Накратко, ангелчето настоява да прочете пред съда писмена защита, написана от Автора. След кратка консултация (абе дали един Автор може да е лице? Не са ли разните автори много безлични?) най-после ангелчета получи думата и започна да чете ангелогласно:

„Господа съдии и съдебни заседатели!

Колкото и да изглежда надуто и надменно, аз съм Автора. Аз съм написал тази история и само аз мога да нося последиците й. Не само срама и позора, след като тези страници бъдат публикувани, но и вината за произшествието на площад «Опосум» във вашия град.

Автора, господа, не живее от векове, не е мислител енциклопедист, няма ореол, затова няма да каже нищо в свое оправдание. Само едно: това не е бъдещето! Ако бъдещето е такова, няма смисъл от настояще.

Не, не искам да кажа, че бъдещето ще е толкова умно, сериозно и студено, колкото го описват писателите фантасти. Смехът, наивността и глупостта са безсмъртни! И след хиляда години ще ги има повече, отколкото трябва. Нека обаче има и повечко справедливост.

Искам да се извиня на своите герои, че не успях да им намеря що-годе динамичен сюжет и ги поизмъчих.

Поздравете бъдещето!

Автора“

Тук настана суматоха. Редника обяви, че един негов приятел тъй все искал да намери жени с бъдеще, но намерил всичко на всичко жена с минало, при това документирано. Диона от своя страна отбеляза, че на жените с минало не трябва да се гледа с пренебрежение, защото миналото е безсмъртен учител, както пише на страница първа на учебника по история. Що се отнася до документите, те също понякога заслужават доверие, но само ако не са исторически. Катон Марк Аврелиевич обяви пред всички, че според него доверието заслужава нашето доверие, а Блез допълни: иначе всички ще заприличаме на Тома Неверни. Йоасаф съобщи, че познавал един Тома, който не вярвал на нищо, дори на себе си, но в края на краищата умрял — дали пък не става дума за него? Може би, не е изключено да е умрял, щом не вярва. Съдията обяви, че смъртта е неизбежна и увенчава живота, смъртта е също ценност, както и животът, затова няма защо. Никой не попита защо няма защо, защото само Съдията има право да задава въпроси, но затова пък Кмета се развика, че типове като тия двамата не само са хора без минало, но и приличат на Тома Неверни, за когото пише на страница първа в учебника по история, и имат жени без настояще, следователно са паписти, калвинисти и далтонисти и трябва да си получат заслуженото.