Агоп Мелконян: Спомен за света

Обикнах тази печална и объркана история, може би защото в нея намерих онова, което тревожи всеки съвременен учен — страха за съдбата на собственото си дело. В този хаотичен свят всеки от нас е функция на всички останали, затова добрите намерения са едно, а последиците им-нещо съвсем различно.

Тази история започва с дебел куп нестандартни сини листове, които купих на безценица от някакъв грък в Атина. Продавачът — заекващо старче с вид на джебчия — очевидно беше зажаднял за бутилка мастика и дълго ме уверяваше, че ще притежавам съкровище , при това „романът“ (така го нарече, роман) бил написан от самия дявол, живял някога в тяхното градче Кипарисия; по-точно, авторът в началото се явил в образа на син божи, но душата му била желязна, та затова след туй се превъплътил в Рогатия и така нататък. Не че повярвах на цялата тази измислица, но може ли един историк да устои пред изкушението да надникне в пакет ненужна хартия? Загънах всичко във вестник и го помъкнах към хотела. Когато подредих и прочетох „записите“, разбрах, че притежавам най-тъжния дневник на земята.

В началото не разбирах кой е авторът, защо е писал с такива дълги и странни изречения. Той сякаш е гледал света през деформираща леща, затова събитията бяха неуравновесени, концентрирани до критични маси и взривоопасни.

Кой е той — ето кое не ми даваше мира. Как се е появила на света тази смесица от огън и лед, от бруталност и нежност, от любов и егоизъм, от сълза и насмешка? Какво е искало и търсело от нас това и жестоко, и сантиментално същество? Как е живяло с огромния си товар омраза? Кому е изплаквало своята горчива участ и от кого е търсело съчувствие?

Разгръщах страниците и онемявах от изненада, от възторг, от гняв. Исках да плача и да ругая едновременно, да удрям и да защитавам — болеше ме, без да знам защо и за кого. От страниците някой ми подаваше ръка, но аз не исках да я поема; някой търсеше мен или всеки друг, но призивът му ме оставяше хладен и равнодушен, защото човекът е безразличен към високомерната мнителност на безсмъртния.

Потъвах в записите и пред мен се изправяше нещо величествено, необхватно с поглед и страшно в своята недосегаемост. Той наричаше себе си бог и преплиташе в съдбата си Йосиф и Мария — бащата и майката на Исус, всеотдайната Мария Магдалина и дванадесетте апостоли — първите ученици на Христос. Ирония ли е това или лудост? Питам: ирония ли е това или лудост? И сам не мога да отговоря нищичко! Недоумявам пред странната мания да превърнеш себе си в мит, да се самоизваяш в божество, да изпълзиш до чужд пиедестал, за да обгърнеш оттам мравуняка на човечеството с гордост и отвращение.

И защо?

Не, това не е нито ирония, нито лудост, а стремителният възход на неудържимото пропадане на един мозък, роден да изявява своето собствено величие; уморителното усилие да изкачиш невъзможния връх и да станеш богоравен, а боговете са отвратителни в своята жестока самотност.

Разбира се, можех да го нарека „несполучлив експеримент“ и да успокоя съвестта си. Движението към успеха е трудно, но това не е нито оправдание, нито утеха, затова аз исках да намеря вина, нечия вина — може би моя, ваша, на всеки от нас, на всички заедно. Аз исках да разбера дали семенцето е мутант или почвата е безплодна. Защото сме в началото на пътя, който задължително ще извървим и трябва да сме наясно с всичко, с всичко! И особено с това странно, неразбираемо и възхитително, но толкова неопределено понятие „човек“.

В историята са намесени и четирима учени. Реших да ги издиря. Не искаха да се връщат назад, да си спомнят за съвместната си работа, но аз бях упорит и напълних няколко магнетофонни касети. След това сглобих отделните фрагменти, вмъкнах между тях една малка част от записите, които купих в Атина, и така се получи историята, която ви предлагам.

Прекрасно разбирам, че тя звучи нецялостно, разпокъсано, че е недовършена. Но тя действително не е завършила. ТОЙ все още съществува, обитава самотно своята оловна черупка в Кипарисия, забравен от всички — от небето, което никога не видя; от хората, които не разбра; от любовта, която не го докосна; от слънцето, от ласката, от света. И се страхува да мисли, защото мисълта го убива.

Професор Томас Голдинг

Поздравявам ви без поклон!

Не ме подценявайте, не съм глупак, макар физиономията ми да събужда такава представа…Нескромно е да занимаваш другите с особата си, но аз съм Първия, имам право на самочувствие и съм длъжен да ангажирам вниманието ви. Аз съм Адам за своя род, но Адам без плодоносната кухина на Ева, затова тези бележки стават по-наложителни. Аз съм участник в събитията, исках да кажа — причината за тях. И без това вече никой никого не чете и всички дращят заради себе си. И без това човечеството се задушава от думите си и търси спасение в тишината и неграмотността. Защо тогава да възпирам желанието си?