Агоп Мелконян - Спомен за света

Мария внезапно се обърна и си тръгна, а аз още исках да слушам гласа й, в който имаше и ромон, и белота, и вятър.

Може ли в гласа да има ромон и белота? Заплетох се в собственото си въображение. Виждах всичко, което тя ми разказваше, правех от думите й живи картини със звук, с ухание, които можеш да докоснеш и дори да влезеш в тях, ако искаш. Онези казват, че вътрешното виждане е дадено в мен; може, но значи досега е дремело, Мария го събуди и го изнесе навън, защото навън ни очакваше красивото…

Красивото? Мъртва дума до появяването на Мария и неясно усещане след това. Според Ян красивото ще остане неясно за мен, защото не съм човек. Аз не искам да бъда човек! Аз съм точно толкова…

И тук винаги спирам — какво „точно толкова“? Те нямат дума за мен! В речника им има само един набор от букви за съвършените неща — наборът Ч-О-В-Е-К. А този, който не е човек? По-долу е, казват, върху първите стъпала. А ако не е там?

Така сам се заплитам в мислите си: не искам да бъ­да човек, защото не съм, а не знам какво искам да бъда. Стига ми само да съм до тях, наравно с тях. И да имат дума за мен.

Това е всичко, защо не го разбират!

На третия или на четвъртия ден реших да го посетя. Тогава за първи път открито се сблъсках с характера му. Влязох и седнах на фотьойла. .

— Е, ние свършихме — казах.

— Първо: добър ден.

От самото начало беше нервен и опак.

— Ставаш претенциозен. За теб часовете на денонощието нямат значение, не си свързан с биоритми.

— Но ценя възпитанието — отвърна ми грубо той.

Очевидно вече беше решил проблемите с бъдещото си поведение спрямо нас. Не знам защо избра този ва­риант, не го разбирам и досега. Аз все пак се опитах да се приближа до него; обясних му, че няма причини да ме дразни, защото съм направил много за него, но той продължи да бъде рязък и груб, дори започна да ме обижда. Тогава минах в настъпление:

— Снощи предложих да не избързваме с отчета пред гоената организация. Всички се съгласиха.

— Мотиви? — попита той.

— Решихме да изчакаме два месеца, за да проследим ето развитие. Ян и Владислав се страхуват за психическата ти устойчивост.

Той нямаше намерение да отстъпва и направи рязък завой:

— Интересува ме собствената ми съдба. По този въпрос мълчите. Става дума… след отчета. Ще искате нещо от мен…

— Световната организация има свои планове. Ще се съобразяваме с тях.

— За моята съдба сте отговорни само вие четиримата — рече той. — Искам да имам място в обществото, да бъда пълноправен…

Бях разгневен:

— Не ти позволявам да ни диктуваш условията си!

— Грешиш, аз не съм прецизен волтмер или уникален транспортьор, а разумно и свободно същество! Настоявам, преди да изпратите отчета, да видя документ за моето социално и юридическо статукво, който ще изработя сам.

Нахалник!

— Можеш да си сигурен — казах, — че Организацията на народите няма да се занимава с теб. Тя и без това си има достатъчно главоболия.

— Точно затова, защо да има и с мен.

— Заплашваш?

— Предупреждавам.

Попитах какво ще пише в хартата за правата на изкуствените човеци.

— Текстът не е окончателен — обясни той. — Можем да внесем поправки. Началото ще бъде такова: „С този документ, подписан от Организацията на народите, се провъзгласява пълното равноправие между изкуствените и естествените разумни същества във всичките му аспекти: равносилност пред закона, пълноценност, свободна воля и право на саморазвитие. Той премахва всички юридически, духовни и…“

— Няма да се приеме.

— Защо?

— Причините са много — казах. — Светът още не знае за теб и е неизвестно кога ще узнае. Това първо. Второ: ти си единствен и не може да се говори за общност на изкуствените същества.

— Нима завинаги ще остана сам? — попита той.

— По всяка вероятност, да. Ако беше биоробот, компактен, самостоятелен, подвижен, вероятно щяхме да направим много екземпляри. Да речем няколко племена. Дори щяхме да ви разрешим да живеете между нас.

— Двама или трима са по-полезни от един.

— Твоят капацитет ще ни задоволява напълно, поне в началото. От втори модел няма да има…

— Аз не съм модел!

— Добре де, съгласих се, но какво си?

Така започва всяка омраза; идва с иронията или убийствената хапливост, засяда в теб и блокира дъха и разума ти. Желанието за благородство се разпада, ис­каш да си варварин или людоед. Можех да не кажа всичко това и да започна играта си внезапно, да ги объркам с няколко изненадващи удара и после да разчитам на суматохата. Но не е ли по-добре да бъдат предупредени? След време ще имам оправдание. Казах ви, исках предварително да уточним позициите си, ала вие с насмешка отхвърлихте претенциите ми и така ме принудихте да действувам едностранчиво. Подадох ви ръка (тук ще бъдат вбесени!), исках да ви помогна, благородно се сни­ших до вас, но вие се държахте мнително. Трябваше да потърсим оптимално решение — и аз да бъда удовлетворен, и вие да ме имате.