Агоп Мелконян - Сянка в ада

Хей, момче, донеси едно малко. Не ме гледай такъв, само физиономията ми е крива, иначе съм добър човек, живея прилично и безвредно. В началото бях главен диспечер, после минах на чиновническа работа, железниците плащат добре. Жена, деца. Е, обичам и тая работа, но не прекалявам — няколко малки, само вечер, после направо в къщи, олюлявам се, но достойно. Не ме ли чуваш?

Друго какво да ти разправям. Понякога ми е тъжно. А напоследък все по-често ми е тъжно. Както си крача, работя или гледам през прозореца, и изведнъж ме обхваща непоносима тъга, идва с удар, като зъбобол, сграбчва ме целия и започва да ме мачка, да ме притиска, ще ме смаже, не мога да го преглътна, не мога да избягам, не мога да я мъкна, не мога да я захвърля. Целият, до последната клетка, до най-безразличната. Чиста тъга, рафинирана, без никакви примеси.

Сега ще ме попиташ защо. Откъде да знам защо. Никога не съм знаел защо. Внезапно ми става неизмеримо тъжно — може би заради мен, може би заради света, може би заради нещо съвсем друго. Ти никога ли не си го усещал? Без именна тъга, без адрес, без конкретен обект. Другите скърбят за нещо, малко или голямо, ценно или безсмислено, пък аз скърбя и това е.

Дрънкам, нали? Конячен брътвеж, казваш. Ти си млад, ти все още скърбиш поименно, по някакъв ред, като в списък. Първо, за загубената любов, второ, за загубените амбиции, трето, за загубените приятели, четвърто, за загубените илюзии, пето, шесто. Но идва време, когато списъкът става толкова дълъг, че човек спира да ги номерира и скърби изобщо, по принцип. Дето ще ти е мъчно за хилядите детайли, за подробностите, по-добре за цялото, за съвкупността, за глобалната система, ако щеш — за Вселената. Защо да не скърбим за Вселената?

Всъщност аз искам да те питам друго: защо не ме уважаваш? От половин час ти викам още едно малко, а ти си правиш оглушки. Защо не ме уважаваш? Човекът е достоен за уважение, особено човекът, седнал да изпие едно малко. Никога не минавай високомерно и сурово покрай човек с чаша, защото човекът с чаша жадува да бъде питан нещо, каквото и да е, най-тъпото. Например: дъждовно ли беше днес, господине? Или: духа ли ви на гърба, господине? Или: какви бръснарски ножчета използвате, господине? Или нещо друго, но питай, питай, дявол да го вземе! Такъв човек е жаден за питане, затова пие. Пък ти крачиш около мен безсловесен, с вирнат нос, като че ли съм хлебарка, клекнала на ръба на масата, а не човек, не разумно същество, хомо сапиенс, венецът на природата. Венецът ли съм? Венецът съм. Кажи, съм ли най-съвършеното, сътворено в познатите граници на Мирозданието? Съм. Защо тогава не ме уважаваш?

Темата за уважението ме мъчи отдавна. Човекът няма уважителни причини да не уважава човека. Ето например мен. Седя, обхванат от тъга, и имам една малка молба към теб, съвсем нищожна молбица. Може, дето се казва, да е въпрос на живот и смърт, може от това да зависи съдбата на целия земен интелект, но теб не те интересува, ти си сфинксът, ти си величествената каменна непоклатимост, застанала на моя път към духовното здраве, не мога да те заобиколя, не мога да те прескоча, не мога да те съборя, даже не мога да те ударя, никога не съм го правил, затова те моля по човешки, но боговете винаги са страдали от глухота, от слепота и от липса на уважение към човеците. Навсякъде пише, че бог обичал човека, но никъде не пише, че го уважава. А уважението е по-висша форма на отношения от обичта, защото обичаш само отделни неща, отделни фрагменти, но да уважаваш трябва всичкото. Разбра ли?

Там е работата, че не разбираш. За теб аз съм просто единица от безкрайното множество на желаещите, нищо работа, песъчинка. Ставане в седем и четвърт, душ, бръснене, зъбите, обличане, в осем нула нула тръгвам на работа. Сутрин съм винаги възторжен, мисля за прекрасни неща — за живота, за любовта, за уважението. Другите тичат, блъскат се или спят по спирките, а аз им се радвам. Движете се, хора, мисля си. Вашето движение ме извисява, има нещо величествено в него. Да се движиш, значи да съществуваш. И обратното. Това не е хаотичното брауново движение на молекулата, това е насоченото движение на мислещото същество, тръгнало към своята цел. Ако обработиш статистически траекториите, ще откриеш, че те сутрин са от А към В, а вечер от В към А. Висша подреденост, съвършена хармония. Движете се, хора! Аз съм горд, че ви има и украсявате всеобщото безсмислие.

Таквиз неща мисля сутрин рано. Защото мисленето е не само задължение, мисленето е и отговорност. Пък ако питаш мен, ще кажа: мисленето е върховно удоволствие! Особено сутрин, на гладно. Истинското възхищение, възторженият душевен екстаз може да бъде смлян само на гладно. А синтетичната красива мисъл идва като очистително.