Агоп Мелконян: Опит да се осмисли прогресът

В годините между детството и юношеството, когато мисленето е толкова пластично и капризно, една очарователна книга може да роди любов за цял живот. Моята беше тъпичка, с многоцветна корица, и досега си спомням великолепната библиотека „Приключения и научна фантастика“. Тя ме плени, тя ме свърза с фантастиката, тя роди у мен една любов, на която сигурно никога няма да изневеря. Книгата се казваше „Уравненията на Максуел“, а неин автор беше Анатолий Днепров.

В предговор към една своя книга Днепров точно и категорично формулира творческото си кредо: „Писателят-фантаст не е историк и летописец на научния и техническия прогрес, макар в определена степен да им е задължен. Неговата задача е малко по-различна: използувайки като инструмент средствата на художествената литература, да изследва влиянието на научния и техническия прогрес върху живота на хората.“ И той убедено зае очертаната от самия него територия — не като принцип, не като пожелание, а като стил на мислене и творческа практика.

Едва ли има научен проблем от 50-те и 60-те години, който Днепров да не е преосмислил в разказ или повест. Мимоходом можем да споменем, че се опитва да бъде педантично точен в научната терминология (нека все пак не забравяме, че е кандидат на физико-математическите науки и научен наблюдател на сп. „Техника молодежи“), макар това да е допълнителна подробност. Същественото е друго: той търси социалната проекция на този научен проблем, проекцията на неговия вектор върху оста, наречена човешка цивилизация. При това, без да се ограничава в тесните национални или регионални граници, прекрасно осъзнавайки, че тоталната наука поражда тотални кризи и грижи.

Например разказът „Трагедията на улица Паради“ е достатъчно ясен като научна концепция: възможността изкуствено да се регенерират не отделни органи, а цели организми. Това е украсено „а ла Днепров“ с необходимата научнопопулярна гарнитура — организмът като апериодичен кристал, нещо за аминокиселините, генетичният код, древните египтяни и т.н. И все пак това са орнаментите, в центъра е човешката трагедия на улица „Паради“ — войната, хитлеристката окупация на Париж, отговорността на учения, заел се да „възкреси“ историята, за да реконструира настоящето, тъжната участ на групата в онези объркани години. И читателят, простил неуспеха на този интересен експеримент, с основание си задава въпроса: заслужава ли това сложно и противоречиво същество, наричащо себе си Човек Разумен, да притежава властта на боговете и да възкресява мъртъвци?

Всъщност Днепров винаги ни води до една и съща точка за размисъл (както впрочем и всеки добър фантаст): каква е цената на научния прогрес? Оттук пътищата се разделят; тук е полигонът за изпитание на всеки мироглед. Можеш просто да размахаш лозунга „Машината ще спаси света“ и да поемеш към утопичния технократизъм. Можеш да тръгнеш по точно противоположната пътека, но по нея едва ли ще срещнеш нещо достойно. Може да свърнеш вляво или вдясно, повтаряйки си „Не сляпа опозиция на прогреса, а опозиция на слепия прогрес“, но кой ще ти каже какво точно, къде точно, колко точно…

Затова съществува научната фантастика, това е нейното предназначение. Тя изпитва всеки възможен и невъзможен модел, за да опипа пътя, да го почисти и да ни подготви за него. Тя е като тънките мустачета на насекомите, които на пръв поглед се мятат хаотично, а всъщност улавят и най-малките промени и търсят изход от тях. Такава беше фантастиката по времето на Днепров, такава е днес, сигурно ще бъде такава и утре. Менят се темите, менят се проблемите, остава ядрото: любовта към човека и грижата за спасението на човешкия род.

Анатолий Днепров споделя: „Струва ми се, че бурното развитие на научнофантастичната литература, особено през последното столетие, беше подготвено от самото развитие на науката, която винаги се е занимавала (и продължава да се занимава) с наистина фантастични проблеми. Най-древните и известни фантастични проблеми на науката са вечният двигател, еликсирът на живота и философският камък. Безплодната работа на средновековните учени и инженери започва да ни изглежда вече не толкова безплодна, като вземем предвид, че те положиха експерименталните основи на механиката, биологията и химията. Въпреки това елементът «фантастично» в дейността на учените се запази и до днес, а широко разпространеното мнение, че «науката може всичко», се стимулира от съобщенията за поредната сбъдната фантастична мечта на човечеството.“