Агоп Мелконян - Спомен за света

Днес Макреди ме попита какво съм. Какво съм наис­тина? Мисля, достатъчно ли е това, за да ме наричат разумен? Чувствам — достатъчно ли е това, за да ме смятат за жив? Боря се — достатъчно ли е, за да ме приемат до себе си?

Снощи за първи път сънувах. Странно нещо е това — сякаш е истина, а не е; буден си сякаш, а не си… Огромен снежен пръстен се спусна от небето, по него бяха разпиляни алени кристалчета като сапфири върху корона, а зад пръстена бягаше гъвкав огнен шлейф. Исках да уловя странната небесна колесница, протегнах напред… Аз нямам ръце, Салина, какво можех да протегна? Тя мина край мен, духна в лицето ми кълбо свежа пара, то­пъл въздух и парчета светлина, аз исках да протегна напред…

Вмъкна се като полицай в стаята ми, без дори да почука. Беше нажежен от гняв.

— Значи тук живееш, Хоаким? — попита.

— Все още тук, шефе.

— А защо е толкова мръсно?

— Не мръсно шефе, а неподредено. Разликата е качествена.

Очевидно обаче не беше дошъл да прави санитарен преглед.

— Няма да се разберем ние с този модел — започна той, като от раздразнение не изговаряше думите изцяло. — Отначало се опита да ни провокира, а сега директно и нагло тръгна срещу нас!

— След това ми разказа за тяхната среща, завършвайки с една октава по-високо и с двадесет децибела по-могъщо:

— Какво си въобразява той! И какви са тези претенции!

Налях му два пръста „Блек енд уайт“ и почти наси­ла тикнах чашата в устата му. Не се наложи да повторя.

— В началото започнах с добро, опитах се да го убедя, че не може така — хац! — и направо общност на изкуствените разуми, права и статукво. Човечеството трябва да свикне с него. Майната му на човечеството, ние трябва да свикнем, ние!

— Радвай се, шефе, значи срещу нас има личност.

— Нека си бъде, но поне на нас трябва да ни бъде благодарен. Ние сме го създали, Хоаким, трябва да сме негови богове.

— Млад и неразумен е още, кипи от мисли и енергия. Пък и ние сме малко виновни. Трябваше да предвидим тези неща в самото начало, да сме подготвени. Когато господ е създал Адам и Ева, той е знаел защо го прави. А ние знаем само пътя. Не съм ли прав?

— Ние сме учени.

— И в това е бедата — казах. — Учените са лоши богове. Моделът още не е вкусил ябълката, шефе. Не знае какво е добро и зло. Пред него стои само великото Аз и той се бори за него. Разум без представа за добро и зло…

— Това са идиотщини! — кресна Райнхард. — Дай ми дефиниции, дай ми формули за добро и зло — той приема само алгоритмизирана информация. Опиши ми доброто и злото в цифров код.

— Ти обожествяваш числата, шефе, а те са само патерица към голямата истина. Щастието и страданието, стремежът към бога и смъртта не се описват с математически език.

Дълго говорихме тогава. Райнхард е особен човек; науката дотолкова е влязла в него, че е изместила всич­ко останало. Много пъти сме спорили и той винаги ме е наричал мистик, а аз съм само честен и убеден католик. Тона не пречи да си гледам науката, защото бог няма ни­що против спътниците, компютрите и останалата техническа мръсотия. Да е казвал нещо против тях?

Цял живот съм се мъчил да бъда съвестен и пълно­ценен човек. А за католицизма — то е семейна традиция, възпитание от детството. И убеждение, разбира се. Но щом религията не пречи на теб, кому пречи?

— Знаеш ли, Хоаким — рече Райнхард, — винаги съм мразел книгата „Франкенщайн“. Човек не може да създаде по-голямо чудовище от себе си. Когато я четох като юноша, не знаех, че с тези две ръце ще направя чудовище, срещу което ще ми е трудно да се боря.

— Може би сгрешихме. Ян и Владислав ни предупреждаваха, че всеки краен модел по Ломов ще бъде уродлив.

— Млъкни! Да не си помислил да говориш такива неща! Ти винаги ме подкрепяше, винаги беше съгласен с мен. Не се извъртай. Ако сме сбъркали, ще отговаряме заедно.

Вече четири дни съществувам и непрекъснато мисля за себе си. Първо: казвам се Исаил и не съм човек. Второ: направен съм от „Група 13“ на базата на теорията за интегративния интелект. Трето: мозъкът ми не е концентриран, а е разпилян върху цялата планета, по-точно — заключен е в дванадесет изчислителни комплекса, монтирани върху пет континента. Четвърто: мисля.

Това е всичко, което знам за себе си. Не е достатъчно, Салина, не е! Аз трябва да се разбера, да разнищя всяка клетка поотделно. Тайната е вътре, във всяка една от тях и във всички заедно, там е скрита от слънцето и от очите на човеците, там зрее величието ми и ферментира омразата ми. Аз трябва да стигна този пласт — най-долния, първичния. Не знам какво е скрито там, но нещо грозно се спотайва и вие, прегризва корите, с които съм го затрупал, и иска да излезе на свобода. А какво ще прави на свобода, не знам.