Агоп Мелконян: Спомен за света

Бях разгневен:

— Не ти позволявам да ни диктуваш условията си!

— Грешиш, аз не съм прецизен волтмер или уникален транспортьор, а разумно и свободно същество! Настоявам, преди да изпратите отчета, да видя документ за моето социално и юридическо статукво, който ще изработя сам.

Нахалник!

— Можеш да си сигурен — казах, — че Организацията на народите няма да се занимава с теб. Тя и без това си има достатъчно главоболия.

— Точно затова, защо да има и с мен.

— Заплашваш?

— Предупреждавам.

Попитах какво ще пише в хартата за правата на изкуствените човеци.

— Текстът не е окончателен — обясни той. — Можем да внесем поправки. Началото ще бъде такова: „С този документ, подписан от Организацията на народите, се провъзгласява пълното равноправие между изкуствените и естествените разумни същества във всичките му аспекти: равносилност пред закона, пълноценност, свободна воля и право на саморазвитие. Той премахва всички юридически, духовни и…“

— Няма да се приеме.

— Защо?

— Причините са много — казах. — Светът още не знае за теб и е неизвестно кога ще узнае. Това първо. Второ: ти си единствен и не може да се говори за общност на изкуствените същества.

— Нима завинаги ще остана сам? — попита той.

— По всяка вероятност, да. Ако беше биоробот, компактен, самостоятелен, подвижен, вероятно щяхме да направим много екземпляри. Да речем няколко племена. Дори щяхме да ви разрешим да живеете между нас.

— Двама или трима са по-полезни от един.

— Твоят капацитет ще ни задоволява напълно, поне в началото. От втори модел няма да има…

— Аз не съм модел!

— Добре де, съгласих се, но какво си?

Така започва всяка омраза; идва с иронията или убийствената хапливост, засяда в теб и блокира дъха и разума ти. Желанието за благородство се разпада, ис­каш да си варварин или людоед. Можех да не кажа всичко това и да започна играта си внезапно, да ги объркам с няколко изненадващи удара и после да разчитам на суматохата. Но не е ли по-добре да бъдат предупредени? След време ще имам оправдание. Казах ви, исках предварително да уточним позициите си, ала вие с насмешка отхвърлихте претенциите ми и така ме принудихте да действувам едностранчиво. Подадох ви ръка (тук ще бъдат вбесени!), исках да ви помогна, благородно се сни­ших до вас, но вие се държахте мнително. Трябваше да потърсим оптимално решение — и аз да бъда удовлетворен, и вие да ме имате.

Днес Макреди ме попита какво съм. Какво съм наис­тина? Мисля, достатъчно ли е това, за да ме наричат разумен? Чувствам — достатъчно ли е това, за да ме смятат за жив? Боря се — достатъчно ли е, за да ме приемат до себе си?

Снощи за първи път сънувах. Странно нещо е това — сякаш е истина, а не е; буден си сякаш, а не си… Огромен снежен пръстен се спусна от небето, по него бяха разпиляни алени кристалчета като сапфири върху корона, а зад пръстена бягаше гъвкав огнен шлейф. Исках да уловя странната небесна колесница, протегнах напред… Аз нямам ръце, Салина, какво можех да протегна? Тя мина край мен, духна в лицето ми кълбо свежа пара, то­пъл въздух и парчета светлина, аз исках да протегна напред…

Вмъкна се като полицай в стаята ми, без дори да почука. Беше нажежен от гняв.

— Значи тук живееш, Хоаким? — попита.

— Все още тук, шефе.

— А защо е толкова мръсно?

— Не мръсно шефе, а неподредено. Разликата е качествена.

Очевидно обаче не беше дошъл да прави санитарен преглед.

— Няма да се разберем ние с този модел — започна той, като от раздразнение не изговаряше думите изцяло. — Отначало се опита да ни провокира, а сега директно и нагло тръгна срещу нас!

— След това ми разказа за тяхната среща, завършвайки с една октава по-високо и с двадесет децибела по-могъщо:

— Какво си въобразява той! И какви са тези претенции!

Налях му два пръста „Блек енд уайт“ и почти наси­ла тикнах чашата в устата му. Не се наложи да повторя.

— В началото започнах с добро, опитах се да го убедя, че не може така — хац! — и направо общност на изкуствените разуми, права и статукво. Човечеството трябва да свикне с него. Майната му на човечеството, ние трябва да свикнем, ние!

— Радвай се, шефе, значи срещу нас има личност.

— Нека си бъде, но поне на нас трябва да ни бъде благодарен. Ние сме го създали, Хоаким, трябва да сме негови богове.

— Млад и неразумен е още, кипи от мисли и енергия. Пък и ние сме малко виновни. Трябваше да предвидим тези неща в самото начало, да сме подготвени. Когато господ е създал Адам и Ева, той е знаел защо го прави. А ние знаем само пътя. Не съм ли прав?