Бари Айслър - Рейн-сан - Специални убийства

Спомените ме връхлетяха като пълчища от оживели трупове.

„Да се унищожат, значи да се унищожат! Ясно?“ „Вече няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.“

„Майната му — рекох си за кой ли път. — Стореното — сторено.“

Трябваше да се поразсея и реших да послушам джаз в клуб „Алфи“. Джазът беше моето убежище от света още от времето, когато бях шестнайсетгодишен и чух първата си плоча на Бил Еванс, а в този миг имах нужда точно от убежище.

„Алфи“ е от ония заведения, които наричат „райбу хаузу“ — клубове с жива музика. Малък клуб, в който гостуват триа и квартети и радват токийските любители на джаза. „Алфи“ е тъкмо каквото ми трябва — тъмен, тесен, с нисък таван и неочаквано добра акустика. Побира двайсет и пет — трийсет души и кани предимно многообещаващи млади музиканти. Клубът винаги е претъпкан и трябва резервация — един малък разкош, който животът ми в сянка не позволява. Аз обаче познавам тамошната мама-сан — тантуреста лелка с дебели къси пръстенца и търкаляща се походка, която може би някога е била изящна. Вече е минала възрастта за флирт, но въпреки това флиртува с мен и ме обича, защото отговарям на закачките й. „Алфи“ щеше да бъде тъпкан, но това нямаше да е проблем за мама-сан, ако решеше да направи място за още един човек.

Тази вечер взех влака за Ропонги, където се намираше „Алфи“, като по пътя си направих обичайното подсигуряване със средна степен на бдителност. Както винаги, преди да изляза, изчаках перонът да се опразни. Никой не ме следваше и аз изкачих стълбите, за да се потопя във вечерта на Ропонги.

Ропонги е коктейл от най-пикантните местни и чуждоземни съставки, които могат да се срещнат в Токио, а сексът и парите му придават още по-пикантен привкус. Пълен е с „хостеси“ от Запада, които идват в Япония с идеята да станат модели, но се оказват забъркани в нещо съвсем различно — продават двусмислени разговори, а понякога и нещо повече на клиентите сисарари, разхождат се в изискани тоалети, на високи токчета, подчертаващи ръста им, с надменен вид, целящ да демонстрира успех и положение, но често издаващ по-скоро отчаяние; зашеметяващи японски момичета с бронзова от изкуствения загар кожа и коси с изсветлени кичури, пуснати свободно на гърба като крила на хищни птици, тръгнали на лов за богати гаджета, готови срещу обещанието за секс или просто заради възможността да ги видят с такива трофеи да им купят костюми на „Шанел“, чанти на „Вютон“ и други жадувани вещи; мургави чужденци, продаващи контролирани вещества, които може да са, а може и да не са това, за което ги представят; сбръчкани сводници, които дърпат минувачите и ги увещават да си изберат „компания“ от албуми със снимки; хора, крачещи бързо и целеустремено, сякаш са тръгнали по неотложна работа, и такива, които се шляят, сякаш чакат появата на някоя знаменитост. Всичките гладни и търсещи плячка, цяла вселена от нагласени хищници и техните жертви.

„Алфи“ беше вляво от гарата, но в мига, в който стъпих на улицата, аз тръгнах надясно с намерението да заобиколя от задната страна. Свих по „Гайенхигаши-дори“, после по улицата, успоредна на „Ропонги-дори“, която ме изведе точно зад „Алфи“. Край мен профуча с рев червено ферари, реликва от годините на икономическия подем, когато ловците на трофеи се надпреварваха да купуват оригинали на импресионистите за милиони долари и имоти в Пебъл Бийч и други отдалечени места, за които само бяха чували; когато се разбра, че земята под Токио струва повече от тази в континентална Америка; когато новобогаташите празнуваха издигането си в луксозните барове на Гинза, поръчвайки бутилка след бутилка от най-хубавото шампанско за по хиляда долара, което разваляха с бучки захар и пиеха във високи тънки чаши, поръсени с четиринайсеткаратово злато.

Прекосих улицата и взех асансьора за петия етаж, като за последен път огледах обстановката, преди вратите да се затворят.

Както се очакваше, заварих тълпа от хора, които чакаха пред вратата, облепена с плакати от минали представления — някои нови, други вече избелели. Някакъв младеж в евтин костюм с европейска кройка и гладко зализана назад коса стоеше на входа и проверяваше резервациите.

— Онамае ва? — попита ме той, когато слязох от асансьора и се приближих. Името ви?

Казах му, че нямам резервация, и лицето му тутакси доби страдалческо изражение. За да му спестя неудобството да ми обяснява, че не мога да вляза, побързах да го осведомя, че съм стар приятел на мама-сан и искам да я видя. Дали не би могъл да я повика? Той се поклони и изчезна зад една завеса. След две секунди оттам се появи мама-сан. Видът й беше крайно делови — без съмнение възнамеряваше да ме удостои с безукорно учтив, но твърд отказ по японски. Когато ме видя обаче, лицето й светна в усмивка, от която очичките й почти се скриха.