Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

След като закусих с кроасани и кафе кортадо, посетих знаменития магазин за кухненски прибори „Ханиветерия Рока“, за който бях чел, докато подготвях пътуването. Там, сред самобръсначки от алпака, стоманени ножици и други подобни стоки, си избрах сгъваем нож „Бенчмейд“ с осемсантиметрово острие. От около година бях свикнал да нося нож и не се чувствах спокоен, ако нямах подръка нещо остро.

Вече въоръжен подобаващо, започнах обичайното систематично проучване на града. Нямаше да се чувствам в свои води, докато не научех как най-добре да се сливам с пейзажа или как да бягам, ако опитите за маскировка не дадат резултат. Затова през този ден и през следващите пет дни и нощи обикалях навсякъде, по всяко време, с всевъзможен транспорт. Попивах разположението на улици и пресечки, местата на полицейските участъци и охранителните камери, ритмите и ритуалите на пешеходци, туристи и продавачи.

Но толкова много неща ме разсейваха: смесените аромати на тапас и шауарма из лъкатушещите улички на Ел Равал; звуците на музика и смях, отекващи по площадите на Грасиа; полъхът на морски бриз в лицето и косата ми по хълмовете Монтхуик и Тибидабо. Харесваше ми, че местните жители приемат за нещо съвсем нормално утринните литургии в катедрали отпреди шест века. Харесваха ми контрастите: готика и модерниста, планини и море; тежка история и жизнерадостен дух.

А и не ме разсейваше само градът. Изведнъж почнах да забелязвам родителите с малки деца. Те бяха навсякъде: разхождаха бебета в колички, прегръщаха ги, взираха се в личицата им с обезоръжаваща всеотдайност. Тацу, моят бивш кръвен враг и сегашен приятел от Кейсацучо — японския вариант на ФБР — ме беше предупредил, че ще стане така, и както в много други случаи се оказваше прав.

Ала Тацу не ме бе подготвил, просто нямаше как да ме подготви за хилядите други начини, по които новината за Мидори ме обърка, смути и дори потресе. Едва не скъсах веднага с Дилайла, но сетне размислих. Първо, дължах й обяснение. Второ, все още исках да я видя — и то много.

Никога не бях си представял доколко ще се привържа към Дилайла и тя към мен. Първите ни срещи определено не бяха обнадеждаващи. Най-напред в Макао, където открихме, че работим по един и същ обект. После в Банкок и Хонконг, където тя трябваше да работи с мен. И все пак, колкото и да е парадоксално, инстинктивното недоверие, породено от работата за конкурентни разузнавателни организации — Дилайла за Мосад, аз по онова време извънщатен сътрудник на ЦРУ, — се оказа стабилна основа. Всеки от нас разпозна в другия истински професионалист със строго определени задачи, за когото изискванията на занаята винаги ще стоят над личните желания. Това се превърна в основание за уважение, дори взаимно разбиране и в крайна сметка осигури рамките, в които да отстъпим пред безспорното взаимно привличане. И двамата знаехме, че сексът няма да ни доведе доникъде. В такъв случай защо да не се радваме и на малкото, докато още не е изчезнало?

Но то не изчезна, а се задълбочи. Изкарахме заедно един месец в Рио, след което Дилайла се противопостави на своите работодатели, когато те й наредиха да ме предаде. По дяволите, не просто се противопостави, а бе само на крачка от измяната. Предупреди ме какво да очаквам и после ми помогна да изгладя нещата. Навярно между нас двамата имаше нещо истинско, щом успяхме да преодолеем толкова много смъртоносни препятствия, и тук, в Барселона, идваше времето да разберем какво точно е то.

В деня, когато Дилайла трябваше да пристигне, аз се изнесох от „Льо Меридиен“ и с няколко покупки се подготвих за прехода от анонимен чиновник към онази по-космополитна персона, която смятам за свое истинско „аз“. Набавих си панталони, ризи и тъмносин кашмирен блейзър от „Арамис“ в квартал Ейшампле; бельо, чорапи и някои дреболии от „Фурест“ на Пласа де Каталуния; обувки от „Касае“ в престижния квартал Ла Рибера; и кожена пътна чанта за всичко това от „Льове“ на партера във великолепната сграда „Каса Лео Морера“ на улица „Пасенг де Грасиа“. Когато привърших, потърсих тоалетна и се преоблякох с част от новите дрехи, после хванах такси до хотел „Ла Флорида“, където Дилайла си бе направила резервация.

Пътуването от градския център отне двайсетина минути, предимно по лъкатушния път към върха на хълма Тибидабо. Разбира се, при обиколките из града вече бях проучил хотела и околностите му, но и повторното приближаване се оказа също тъй впечатляващо. Докато таксито се движеше на зигзаг по стръмния планински път, градът с всичките му възможности ту изчезваше, ту отново се появяваше изкусително под лъчите на късното следобедно слънце.