Дъглас Престън - Забранена зона

Сингър се насочи на изток и даде газ по каменистия път. Зад бронетранспортьора се вдигна голям облак прах.

— За мен е чест, че дойде лично — каза Карсън.

— Няма защо. Използвам всяка възможност да се поразходя. Аз съм само директор, не забравяй. Останалите си имат много по-важна работа. Освен това така имаме възможност да поговорим. Аз съм може би един от петимата в света, които разбират темата на дисертацията ти: „Изкуствени обвивки: Промени на третичната и четвъртичната структура на протеините в белтъчната капсула на вирусите“. Блестяща работа.

— Благодаря.

От устата на бивш професор в Калифорнийския технически университет това не беше малка похвала.

— Разбира се, прочетох я едва вчера — продължи Сингър. — Скоупс ми я изпрати, както и цялата ти биография.

Сингър се облегна назад, хвана кормилото с една ръка. Пътуването ставаше все по-вълнуващо — бронетранспортьорът се носеше със сто и десет километра в час, плъзна се през една навята пясъчна ивица. Карсън си даде сметка, че кракът му натиска силно пода, сякаш имаше педал за спирачките. Този човек караше като баща му.

— Какво можеш да ми кажеш за проекта? — попита Карсън.

Сингър се обърна към него, изобщо не гледаше пътя:

— Какво точно искаш да знаеш?

— Ами, оставих спешно всичките си занимания, за да дойда тук. Мисля, че това оправдава любопитството ми.

Сингър се усмихна:

— В „Маунт Драгън“ ще имаме предостатъчно време за това.

Той погледна пътя точно когато минаваха покрай една юка, достатъчно близо и достатъчно дебела, за да отнесе огледалото. Сингър сви рязко, за да излезе пак на пътя.

— Тук сигурно си като у дома си.

Карсън кимна:

— Предците ми живеят тук от доста време.

— От векове, както разбирам.

— Да. Произхождаме от Кит Карсън. Като дете се препитавал с прекарване на добитък по Испанския път. Прапрадядо ми получил като дарение земя в окръг Идалго.

— Сигурно селският живот ти е писнал, а?

Карсън поклати глава:

— Баща ми никак не го биваше да върти бизнес. Ако си беше гледал стопанството, всичко щеше да е наред. Той обаче все кроеше големи планове. По едно време реши да се занимава със създаване на нови породи крави. Така се запалих по генетиката. Това му начинание се провали, както всички останали, и банката конфискува земята.

Карсън замълча, загледа безкрайната пустиня пред себе си. Слънцето се беше издигнало по-високо, от жълто бе станало почти бяло. Две вилороги антилопи препускаха в далечината, на самия хоризонт. Сивите им тела едва се различаваха на фона на пустинята. Сингър безгрижно си затананика „Радостта на войника“.

След известно време на хоризонта се показа тъмно възвишение — конус от застинала лава. По ръба на кратера стърчеше гора от радио- и микровълнови предаватели. Като приближиха още, пред тях се откри многоъгълен комплекс от постройки непосредствено в основата на хълма; бели и гладки, те блестяха на утринното слънце като огромни кристали.

— Стигнахме — обяви гордо Сингър и забави ход. — Това ще е домът ти през следващите шест месеца.

Скоро приближиха метална ограда, отстрани се издигаше военна вишка, пред нея въздухът вече трептеше от жегата.

— В момента горе няма никой — каза весело Сингър. — О, има строги мерки за сигурност. Скоро ще се срещнеш с хората от охраната. Когато искат, вършат добра работа. Истинската ни защита обаче е пустинята.

Наближиха комплекса. Карсън очакваше да види грозни бетонни постройки, но те изглеждаха почти красиви — чисти и спретнати, огрени от слънцето.

Сингър забави още малко. Мина покрай една бариера и спря до кабината на пазача. Отвътре се появи цивилен мъж. Карсън забеляза, че леко накуцва.

Сингър свали прозореца и пазачът облегна мускулестите си ръце на стъклото и навря главата си вътре. Ухили се, дъвчеше усилено дъвка. Светлозелените му очи блестяха весело.

— Здравей, Джон — поздрави той, огледа внимателно колата, накрая фиксира Карсън. — Кого ни водиш?

— Това е новият ни сътрудник Гай Карсън. Гай, запознай се с Майк Мар от охраната.

Пазачът кимна, отново огледа колата. Върна личната карта на Сингър, после се обърна към Карсън:

— Документи?

Карсън му подаде документите, които му бяха казали да носи: паспорт, удостоверение за раждане и служебната карта от „Джиндайн“.

Мар ги прегледа, без да бърза.

— Портфейла, моля.

Карсън се намръщи:

— Искате шофьорската ми книжка?

— Целия портфейл, ако нямаш нищо против.