Дъглас Престън - Черен лед

Макфарлън погледна часовника си, качи се в асансьора и натисна бутона за палубата под мостика. Беше я подминавал много пъти, чудеше се защо Глин бе забранил достъпа до нея. А сега, докато асансьорът го изкачваше гладко, разбра за кого е била запазена. Сякаш Глин през цялото време бе знаел, че Лойд неминуемо ще дойде.

Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри картината на трескава дейност: телефони звъняха, бръмчаха факсове и принтери, хора се щураха насам-натам. Няколко секретари бяха заели местата си зад бюрата — мъже и жени, които приемаха обажданията, набираха текстове на компютърните си станции, с други думи, въртяха бизнеса на „Лойдс холдингс“.

Към него приближи мъж в светъл костюм, който с мъка си проправи път в бъркотията. Макфарлън разпозна клепналите уши, увисналата уста с дебели, свити устни — те можеха да принадлежат единствено на Пенфолд, личният помощник на Лойд. Пенфолд никога не вървеше направо към нещо, а винаги подхождаше под ъгъл, сякаш прекият подход би бил твърде нахален.

— Доктор Макфарлън — рече Пенфолд с висок и нервен глас, — насам, моля.

Поведе Макфарлън през една врата, а после по коридора до малка всекидневна с черни кожени канапета, подредени около стъклена масичка с позлатени орнаменти. Една врата се отвори към следващ кабинет и Макфарлън дочу дебелия басопрофундо на Лойд.

— Моля, седнете — рече Пенфолд. — Мистър Лойд ей сега ще дойде.

Той изчезна и Макфарлън се настани на един от диваните със скърцаща кожена дамаска. Имаше стена с телевизионни екрани, включени към различни новинарски канали от целия свят. Последните списания лежаха на масичката: „Сайънтифик Американ“, „Ню Йоркър“ и „Ню Рипаблик“. Макфарлън взе едно, разлисти го разсеяно и го остави. Защо се бе появил Лойд толкова неочаквано? Да не би нещо да се бе объркало?

— Сам! — дочу той.

Вдигна глава и видя грамадния мъж, застанал в рамката на вратата — почти я изпълваше с масата си, излъчваше сила, добро настроение и безкрайна самоувереност.

Макфарлън се изправи. Лойд тръгна към него, сияещ, с разтворени ръце.

— Сам, радвам се да те видя отново.

Стисна раменете на Макфарлън с яките си длани и го огледа, без да пуска хватката си.

— Не мога да ти опиша колко се вълнувам, че съм тук. Ела.

Макфарлън последва широкия, красиво обгърнат от костюма „Валентино“ гръб. Вътрешният кабинет на Лойд бе скромно обзаведен: редица прозорци, през които нахлуваше студената светлина на антарктическия район, две обикновени кресла, писалище с телефон, компютър лаптоп и две винени чаши до току-що отворена бутилка „Шато Марго“.

Лойд посочи виното.

— Би ли пийнал чаша? — попита.

Макфарлън се усмихна и кимна.

Лойд наля рубинената течност в чашата му, наля и на себе си. Отпусна едрото си тяло в едното кресло и вдигна чаша.

— Наздраве.

Чукнаха се и Макфарлън сръбна от изисканото вино. Не беше кой знае какъв познавач, но дори най-закърнялото небце би могло да оцени този вкус.

— Ненавиждам навика на Глин да ме държи на тъмно — рече Лойд. — Защо никой не ми каза, че това ще бъде „сух“ кораб, Сам? Или за онази история на Бритън? Не мога да разбера мисленето на Глин по този въпрос. Би могъл да ме информира още в Елизабет. Слава Богу, че няма никакви проблеми.

— Тя е отличен капитан — рече Макфарлън. — Управлява кораба много умело. Познава го до последния болт. А екипажът я уважава невероятно. Но и не допуска празни приказки от никого.

Лойд слушаше намръщен.

— Това е добре.

Телефонът звънна. Лойд вдигна слушалката.

— Да? — рече нетърпеливо. — Сега имам среща.

Последва пауза, по време на която Лойд изслушваше отсрещната страна. Макфарлън го наблюдаваше и си мислеше върху казаното за Глин. Тайнствеността бе характерен негов навик — или може би инстинкт.

— Аз ще се обадя на сенатора по-късно — рече Лойд след малко. — И не ме свързвай с никого повече.

Отиде до прозореца и застана там с ръце на гърба. Макар бурята да бе преминала кулминацията си, панорамните прозорци си оставаха набраздени от лапавицата.

— Великолепно — въздъхна Лойд и в тона му прозвуча нотка на благоговение. — Като си помисля само, че след час ще бъдем до острова. Господи, Сам, ние сме почти там!

Извърна се от прозореца. Смръщеното изражение бе изчезнало, заменено от въодушевление.

— Взех решение. Ели също трябва да го чуе, но исках ти пръв да го узнаеш. — Замлъкна, въздъхна и продължи: — Аз ще забия знамето, Сам.