Дъглас Престън - Черен лед

— Не съм чак толкова стар, за Бога — рече Лойд, който грабна един вързоп и скочи.

Хауъл даде с рев заден ход.

— Ще се върна в три часа — извика им той.

Макфарлън изгледа как катерът се отдалечава от брега. Отвъд него можеше да види стената с цвят на цинк — лошото време идваше към тях. Макфарлън потрепери от студ. Макар да знаеше, че „Ролвааг“ се намира на по-малко от миля разстояние, все пак му се искаше да можеше да го вижда. „Нестор бе прав — помисли си той. — Това наистина е самият край на света.“

— Е, Сам, разполагаме с два часа — каза широко усмихнат Лойд. — Да се възползваме по най-добрия начин от тях. — Бръкна в джоба си и извади малка камера. — Нека Пъпъп да заснеме нашето първо стъпване на брега. — Огледа се. — Но къде изчезна той?

Макфарлън също огледа малкия плаж. Пъпъп не се виждаше никъде.

— Пъпъп! — извика Лойд.

— Тук, горе, шефе! — чу се слаб вик над главите им.

Макфарлън погледна нагоре и зърна очертания на фона на смрачаващото се небе силует върху издадената скала. Махаше с костелива ръка, а с другата сочеше близкият овраг, който разделяше на две челото на скалата.

— Как успя да се изкатери там толкова бързо? — попита Макфарлън.

— Той е доста странна птичка, нали? — поклати глава Лойд. — Дано да е запомнил пътя.

Отидоха до основата на скалата. Изхвърлени от бурите ледени късове бяха пръснати по каменистия бряг. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мъх и на сол. Макфарлън присви очи и огледа черната базалтова скала. Пое дълбоко дъх и пое нагоре по тясната пукнатина. Изкачването бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед: оврагът бе хлъзгав от пресования сняг, а последните пет метра бяха опасно лазене по покритите с лед балвани. Чуваше как Лойд пъхти подире му. Но поддържаше добро темпо за човек на шейсет години и те скоро се изкатериха на върха на ската.

— Добре! — извика Пъпъп, поклони се и изръкопляска. — Много добре!

Макфарлън се наведе напред, положил длани върху коленете си. Студеният въздух изгаряше дробовете му, а тялото му бе мокро от пот под арктическото яке. Чу как седналия до него Лойд се опитва да възвърне нормалното си дишане. Не спомена нищо за камерата.

Като се изправи, Макфарлън видя, че стояха върху покрита с камъни равнина. На четвърт миля по-нататък бе дългият глетчер, който се простираше до самото сърце на острова. Облаците вече покриваха цялото небе и снеговалежът се засили.

Без да каже и дума, Пъпъп се обърна и пое с бърза крачка. Лойд и Макфарлън се запрепъваха да не изостанат; заизкачваха се по лекия наклон. С удивителна бързина снегът премина във виелица и превърна света им в бяло кълбо. Пъпъп едва се виждаше на около седем-осем метра пред тях — беше като подскачащ призрак. След като се изкачиха още малко, вятърът се усили и снегът зафуча хоризонтално, като блокира полезрението на Макфарлън. В този момент бе доволен, че Глин беше настоял да обуят тежки ботуши и арктически комбинезони и якета.

Прехвърлиха билото. Снегът сега бръснеше странично и Макфарлън успя да зърне долината пред тях. Намираха се на върха на хребет, надвиснал над глетчера. Оттук изглеждаше много по-голям: огромна синьобяла маса, почти непреодолим ледник. Спускаше се по средата на долината, обградена от ниски възвишения. Зад нея двойният вулканчен връх се издигаше като змийски зъби. Макфарлън забеляза, че към тях откъм долината се носи нов снежен шквал: непрогледна бяла стена, която поглъщаше всичко по пътя си.

— Внушителна гледка оттук, а? — рече Пъпъп.

Лойд кимна. Ръбовете на якето му бяха побелели от снега, а брадичката му блестеше с ледени висулки. Рече:

— Чудех се за този голям глетчер в средата. Има ли си име?

— О, да — рече Пъпъп и кимна няколко пъти, като тънкият му мустак се заклати в такт. — Наричат го „Повръщаното на Ханукса.“

— Колко колоритно. А онези два върха?

— Челюстите на Ханукса.

— Има логика — отбеляза Лойд. — А кой е Ханукса?

— Легенда на индианците яган — отвърна Пъпъп.

Но не каза нищо повече.

Макфарлън го изгледа остро. Спомни си, че Масънкей споменаваше в дневника си яганските легенди. Запита се дали тъкмо тази легенда не бе подмамила Масънкей да дойде тук.

— Винаги са ме интересували старите легенди — рече небрежно той. — Ще ни разкажеш ли тази?

Пъпъп сви рамене и отново закима радостно.

— Не вярвам на тези стари предразсъдъци — рече той. — Аз съм християнин.

И той отново се обърна и закрачи неочаквано, налагайки бързо темпо надолу по склона към глетчера. На Макфарлън му се наложи почти да се затича, за да го стигне. Чуваше как Лойд се мъчи подире му.